4
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 928
С., 03.12.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1071 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Депозирана е касационна жалба от [фирма], срещу Решение № 1217 от 13.08.2012 год. по т.д.№ 234/2012 год. на Пловдивския апелативен съд.
С него е потвърдено Решение № 55 от 18.11.2011 год. по т.д.№ 199/2011 год. на Старозагорския окръжен съд с което е първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с посочено правно основание чл.104 ЗЕ за сумата 26201.53 лв. – цена на достъп до електрическа енергия за периода м.VІІ-м.ХІІ.2008 год.
Искът на електроразпределителното дружество се основава твърдението, че в качеството на потребител, присъединен към електроразпределителната мрежа на негова лицензионна територия, ответникът му дължи исковата сума, формирана от цената за достъп до мрежата през посочения период. Поради това, че цената на електрическата енергия се формира от три компонента – цена за достъп до електроразпределителната мрежа; цена за пренос на електрическата енергия през електроразпределителната мрежа; цена на самата електрическа енергия, съобразно тарифните зони и качеството на потребителите – битови или стопански, то цената за първия компонент му се дължи, независимо от липсата на сключен договор.
Последователно подържаната теза на ответника [фирма] е, че няма задължение за плащане към ищеца, тъй като няма сключен договор с него, не е бил присъединен към негова разпределителна мрежа през исковия период, неговите кабелни линии и съоръжения са присъединени пряко към електропреносната мрежа на Н. с която компания има сключен договор.
Старозагорският окръжен съд е счел иска за неоснователен. Сезиран с въззивната жалба на [фирма], съставът на П. е потвърдил първоинстанционния акт. Мотивирал се е с това, че няма основание за ангажиране отговорността на [фирма] за „неспазването на законово предвидена процедура, както и пропуска на клиента да подпише надлежен договор с доставчика на мрежови услуги“, на което се основава претенцията. Посочил е, че чл. 104 от ЗЕ не регламентира каквато и да е процедура, поради което и отговорността за неизпълнението и не може да бъде вменена на ответника. Още повече, че през исковия период той е получавал достъп до електроразпределителната мрежа от Н. от който доставчик е получавал и електрическа енергия.
Като основание за допускане на касационно обжалване, [фирма] в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е посочил това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на четири въпроса, формулирани така: 1./ Има ли правно основание по силата на което [фирма] да начислява и събира цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ниво средно напрежение от потребители на ел.енергия, присъединени към мрежата със собствени съоръжения (20 кV); 2. Принадлежност на точката на присъединяване на обекта на ответника към електроразпределителната мрежа на ищеца; 3./ Липсата на обвързаност на основанието за дължимост на цена на достъп до електроразпределителната мрежа с правото на собственост върху присъединителните съоръжения на потребителя присъединен към тази мрежа; 4./ Следва ли клиент на електроразпределително дружество, при смяна на доставчика на пренос на електроенергия, да се регистрира на Пазара на балансираща енергия, съгласно уредбата на чл.126 от ПЗР на ЗЕ.
Касаторът счита, че неизследвано от съда е съдържанието на нормите на чл.13 ал.3 т.2 ЗЕ; чл.82 и чл.89 ЗЕ; § 1 т.22 от ДР на ЗЕ; § 1 т.15 от Правилника за управление на електроразпределителните мрежи на ДКЕВР и чл.2 т.3 и т.5 от Директива 2003/54/ЕО.
В представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК, [фирма], чрез законния си представител е изразил становище, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Становището на настоящия съдебен състав, че основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице по отношение на посочените въпроси, произтича от следното:
Преди всичко, цитираните по-горе въпроси са неясни и не отговарят на критериите за правни такива, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях по естеството си съставлява искане за консултация от ВКС за реда и основанието по което да реализира претенцията си. Вторият въпрос е неконкретен, но ще следва да се отбележи, че по въпроса за значението на точката за присъединяване и приложимостта на чл.18б и чл.18г от Правила за търговия с електрическа енергия . (ДВ, бр. 46 от 16.05.2008г.), действали през исковия период, ВКС вече се е произнесъл с Решение № 227 от 11.02.2013 год. по т.д.№ 1054/2011 год. на ІІ т.о. С това решение косвено е засегнат и въпроса за дължимост на цената за достъп до електроразпределителната мрежа (предмет на въпроса по п.3) и обвързаността на преценката с мястото на правомерно поставяне на средствата за търговско измерване. Четвъртият от поставените въпроси няма качеството на обуславящ изхода на спора.
Този спор, както бе посочено по-горе, произтича от ищцовото тълкуване на чл.104 ЗЕ (в редакцията му към м.VІІ-ХІІ.2008 год.) в смисъл, че текстът въвежда нормативно задължение за потребителя, присъединен към електроразпределителната мрежа на обхваната от лиценз територия, за заплащане на цена за достъп на притежателя на лицензията за обществено разпределение на електрическа енергия, независимо от липсата на облигационна връзка между тях, както и от факта, че доставчикът му на електроенергия е друг.
Както бе посочено по-горе, въззивният съд е счел, че тълкуването на чл.104 (изм.) ЗЕ не води до такъв извод. Що се касае до тезата в изложението, че П. при тълкуването на чл.104 ЗЕ не е съобразил нормите на чл.13 ал.3 т.2 ЗЕ; чл.82 и чл.89 ЗЕ; § 1 т.22 от ДР на ЗЕ; § 1 т.15 от Правилника за управление на електроразпределителните мрежи на ДКЕВР и чл.2 т.3 и т.5 от Директива 2003/54/ЕО, тя сочи евентуално основание по чл.281 т.3 ГПК, но не съставлява основание за допускане на факултативния касационен контрол.
Ответникът [фирма] не е поискал присъждане на разноски.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1217 от 13.08.2012 год. по т.д.№ 234/2012 год. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.