О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 929
София, 12.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 836/09 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 66 от 09.02.2009 г. по в.гр.д. № 958/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд е отменено решение № 5 от 31.10.2008 г. по гр.д. № 97/08 г. на Районен съд Панагюрище в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. С. Ч. против М. Ц. М. установителен иск за собственост на недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], УПИ ІХ-12 в кв. 4 по плана на селото; в частта, с която е уважен насрещният установителен иск за собственост на същия имот, предявен от М. М. против М. Ч. и е отменен констативен нотариален № 77, т.ІІІ, дело № 363/07 г., с който М. Ч. е призната за собственик на имота. В отменените части е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на М. Ц. М., че М. С. Ч. е собственик на дворното място, отхвърлен е предявеният против нея от М. М. насрещен установителен иск за собственост на същия имот, отменен е констативен нотариален акт № 145, т.ІІІ, дело № 400/07 г., с който е признато правото на собственост върху този имот на М. Ц. К. и Г. Ц. Д., отхвърлено е искането на М. С. Ч. за отмяна по реда на чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ на нотариален акт за покупко – продажба на имота, извършена между М. К. и Г. Д. от една страна като продавачи и М. М. като купувач. Със същото въззивно решение е обезсилено като недопустимо решението на Панагюрския районен съд в останалите части: по предявения от М. С. Ч. против Г. Д. и М. К. установителен иск за собственост и по насрещния иск за собственост, предявен от М. К. и Г. Д. против М. Ч..
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Г. С. като пълномощник на М. Ц. М., Г. Ц. Д. и М. Ц. К.. В нея подробно са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Считат, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като в него са разгледани съществени мотариалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърдят, че в закона и съдебната практика по приложението на чл.18 и чл. 19 ЗЗД, чл. 79 и чл. 99 ЗС липсват отговори на въпроса възможно ли е недобросъвестно владение преди 1973 г. да бъде противопоставяно на наследници, които вероятно не знаят за формирани отношения през 1946 г. и 1958 г. и започват да владеят имота като свой; какво се разбира под “изменение на иска” и “препятствие, което страната не може да отстрани”.
Ответницата по касация М. С. Ч. не е взела становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот е принадлежал на Ц. И. Ч.. На името на същия в разписния лист към плана от 1948 г. е бил записан имот пл.№ 21 в кв.3, за който е бил отреден парцел ХІV. През 1955 имот пл.№ 21 е бил разделен на два имота – пл.№ 21 и пл.№ 21а. За имот пл.№ 21 е бил отреден парцел ХІV/ нов/, а за имот пл.№ 21а- парцел ХІVа. Процесният недвижим имот, съставляващ парцел ІХ- 12 в кв. 4 е идентичен с парцел ХІVа. През 1958 г. наследодателят на ищцата С. Ц. Ч. закупил с частен писмен договор от И., Н. и Н. Ц. Ч. двеутажна паянтова къща с дворно място от около 300 кв.м, до съседи С. Ц. Ч., А. Хр. Ч. и път. С помощта на съдебно- техническа експертиза по делото е установено, че този имот е идентичен с процесния. От 1958 г. до 1973 г. владението върху него е било упражнявано единствено от наследодателят на ищцата С. Ц. Ч.. След 1973 г. до смъртта си през 2001 г. в къщата е живял наследодателят на ответниците К. и Д. – Ц. Н. Ч.. След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че Ц. Н. Ч. не е бил владелец, а държател на имота, тъй като е бил допуснат да живее в него от родителите на ищцата. Последният не е живял непрекъснато в имота, а идвал, когато му се налагало и оставал за определен период. Оттук съдът е направил извод, че имота е придобит по давност от бащата на ищцата С. Ч. и след смъртта му през 1976 г. правото на собственост е преминало към неговите наследници. След смъртта на съпругата на С. Ч. ищцата е останала единствен наследник, поради което издаденият през 2007 г. констативен нотариален акт я легитимира като собственик на имота. Ц. Н. Ч. не е придобил имота по давност, тъй като не е демонстрирал промяна на намерението си да владее за себе си, след което да е владял в продължение на 10 години. Поради това към момента на смъртта си през 2001 г. той не е бил собственик на имота и неговите наследници не са могли валидно да се разпоредят с правото на собственост в полза на ответника М. М..
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса “възможно ли е ли е недобросъвестно владение преди 1973 г. да бъде противопоставяно на наследници, които вероятно не знаят за формирани отношения през 1946 г. и 1958 г.”, тъй като въпросът не е от значение за изхода на спора. Бащата на ответниците Ц. Н. Ч. е наследник на Н. Ц. Ч., поч. през 1994 г., поради което не може да се приеме, че в периода 1973-1994 г. е упражнявал фактическа власт върху имота в качеството си на наследник. Същият е бил трето за възникналата по наследяване от Ц. И. Ч. съсобственост, поради което вътрешните отношения между сънаследниците са без значение за характера на упражняваната от него фактическа власт върху имота. При наличието на частен писмен договор, с който останалите наследници на Ц. И. Ч. са продали имота на бащата на ищцата и на гласни доказателства, че Ц. Н. Ч. се е установил да живее в къщата в парцел ІХ със съгласието на нейните родители, т.е. установил е фактическа власт като държател, решаващо за изхода на спора е било да се установи дали е обърнал държането във владение за себе си. По този въпрос има формирана трайна съдебна практика, която приема, че в този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго, за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния владелец или собственик на имота.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса какво следва да се разбира под “изменение на иска”. По него също има създадена многобройна съдебна практика, поради което този въпрос не може да се определи като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съобразно вложения от законодателя смисъл на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Разпоредбата на чл.142, ал.2 ГПК е идентична с разпоредбата на чл. 107, ал.2 ГПК/ отм./ по която също има трайна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил. Според нея съдът отлага делото, когато и страната, и пълномощникът й, не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. Наличието на такова препятствие само за пълномощника, каквото служебната му ангажираност по друго дело, не е основание за отлагане на делото. Доколкото не се твърди, че тази практика е създадена поради неточно тълкуване и се налага да бъде променена или се нуждае от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия, следва да се приеме, че не е осъществено наведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по този въпрос.
В обобщение, не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66 от 09.02.2009 г. по в.гр.д. № 958/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: