О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София, 12.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 2924/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на ТД [фирма],гр.С. против въззивното определение на Софийски апелативен съд № 737 от 29.03.2013 год., поправено с определение на същия съд № 775 от 01.04.2013 год., по ч.гр.д.№ 692/ 2013 год., с което е отменено определение № 2841 от 19.12.2012 год., по т.д.№ 543/ 2012 год. на Благоевградския окръжен съд и е допуснато обезпечение на предявения от холандския гражданин Л. А. М. Х. иск по чл.155, ал.1 ТЗ срещу настоящия частен жалбоподател, като ответник, чрез налагане запор върху вземанията му: 1. срещу [фирма] в размер на сумите: 99 810 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 16.07.2007 год. до окончателното и изплащане; 28 196.33 лв., за периода 01.01.2005 год. – 31.01.2007 год.; 8971.92 лв., лихва за забава за периода 01.02.2007 год. -16.07.2007 год. и 11 289.13 лв., деловодни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 20.09.2012 год., по гр.д.№ 145/2007 год. на Благоевградския окръжен съд и 2. срещу [фирма] за сумата 542 095 лв., предоставена по договор за заем от 02.11.202 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.03.2009 год. до окончателното и изплащане, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 30.07.2012 год., по т.д.№ 354/2012 год. на Софийски апелативен съд.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на същественото процесуално правило на чл.391 ГПК, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на молбата по чл.389, ал.1 ГПК. Основно частният касатор изразява несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на обезпечителен интерес за ищеца, предвид конститутивния характер на предявения иск, като и че исковата претенция е подкрепена с убедителни писмени доказателства, установяващи обезпечителна нужда за последния. Като допълнителен аргумент в подкрепа на становището си за процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт жалбоподателят счита несъобразяване на така наложената обезпечителна мярка с предмета на иска по чл.155, т.1 ТЗ, който не е за конкретно материално право на ищеца, а за пораждане на правна промяна – прекратяване на търговското дружество.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното право: 1. „В какво се изразява обезпечителната нужда и какви са подходящите обезпечителни мерки при конститутивен иск по чл.155, т.1 ТЗ?”; 2. „Обезпечителната мярка налагане на запор/ възбрана върху дружествено имущество подходяща обезпечителна мярка ли е при иск по чл.155, т.1 ТЗ, с оглед правната последица от уважаване на конститутивния иск ?”
Като израз на поддържаното противоречие са посочени определения на Софийски апелативен съд: № 1582/11.11.2009 год., по ч.гр.д.№ 2829/2009 год. и № 366/01.03.2010 год., по гр.д.№ 365/2010 год.; определения на Великотърновския апелативен съд: по в.ч.гр.д.№ 421/2007 год. и по в.ч.гр.д.№ 393/2007 год., както и определение от 26. 09. 2009 год., по гр.д.№ 519/2009 год. на Софийски окръжен съд, за които се твърди, че поради необжалваемостта им, са влезли в сила.
Ответната по частната касационна жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, имаща правен интерес от предприетото обжалване, срещу определение на въззивен съд, което по силата на чл.396, ал.2, пр. 3 ГПК, попада в категорията съдебни актове по чл.274, ал.3 ГПК и с оглед размера на предявения иск, за който обезпечението е допуснато, не е от изключените от обхвата на касационния контрол по см. на чл.280, ал.2 ГПК.
За да допусне обезпечение по реда на чл.389, ал.1 ГПК на предявения срещу настоящия частен жалбоподател, като ответник, конститутивен иск по чл.155, т.1 ТЗ чрез налагане запор върху вземанията му на търговец – ЮЛ срещу трети лица, въззивният съд е приел за доказано наличието на предпоставките на чл.391, ал.1 ГПК. Позовавайки се на въведения от ищеца предмет на спора и на приложените с исковата молба доказателства за трайно влошени отношения между съдружниците в ответното ТД, поставящи в обективна невъзможност функционирането на органите му на управление и фактическо извършване на търговска дейност решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил правен извод за вероятна основателност на предявения иск. С оглед разпореденото от закона ликвидационно производство, като задължителна последица при евентуален уважаване на иска по чл.155, т.1 ТЗ и правото на Л. А. М. Х. на ликвидационен дял от имуществото на ЮЛ- търговец, подлежащ на удовлетворяване чрез изплащане на парична сума, въззивната инстанция е счела за доказани обезпечителната нужда и обезпечителния интерес за молителя.
Изложени са в тази вр. съображения, че с оглед спецификата на конкретния случай, целените с иска по чл.155, т.1 ТЗ правни последици за търговското дружество, в които по необходимост се включва и провеждане на ликвидационно производство, обезпечителната мярка – запор върху вземанията на ответника, посочена от молителя, е адекватна на последиците за правата на ищеца от търсената с предявения иск защита.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Първият от поставения от касатора процесуалноправни въпроси, в известна степен непрецизно формулиран, се свежда в същността си до обезпечителната нужда и адекватността на конкретната обезпечителна мярка и като значим за всяко обезпечително производство, има обуславящо значение за крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприето в цитираната от частния касатор съдебна практика различно спрямо даденото в обжалвания въззивен съдебен акт разрешение на същия е обусловено не от различно тълкуване на приложимата правна норма – чл.391 ГПК, а от различните факти и обстоятелства по делата, въз основа на които съдът извършва преценката за наличие на кумулативните предпоставки на закона за допускане на исканото обезпечение.
В случая именно въз основа на данните по делото и в съответствие с последователната практика на ВКС, която е в смисъл, че кумулативните условия, при които съдът може да допусне обезпечаване на предявения пред него иск включват не само неговата допустимост и вероятна основателност, но и доказана от молителя, със събраните по конкретното делото доказателства, обезпечителна нужда, произтичаща от целта на обезпечението – да осуети опасността от настъпване на промени в спорното право, вкл. и чрез отнемане възможността на ответника да предприеме такива през времетраене на исковия процес, въззивният съд се е произнесъл по първия от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси.
Отделно от това следва да се посочи, че с представените съдебни актове жалбоподателят и не доказва да е налице противоречие в практиката на съдилищата, тъй като с приложените определения: № 1582/11.11.2009 год., по гр.д.№ 2829/2009 год. на САпС, по в.ч.гр.д.№ 421/2007 год. на В. апелативен и по гр.д.№ 519/2009 год. на СОС съд е прието, че обезпечителната мярка – налагане на възбрана върху недвижимия имот на ТД ответник, по иск с правно основание чл.155, т.1 ТЗ не е адекватна на обезпечителната нужда на ищеца и не е доказан интереса на последния от обезпечаване на иска, а с определение № 366 от 01. 03. 2010 год., по гр.д.№ 365/ 2010 год. на САпС, че запорирането на банковите сметки на ТД- ответник по иск с правно основание чл.517, ал.4 ГПК е неподходяща за обезпечителната нужда на ищеца, правата на който са били обезпечени чрез наложен в изпълнителното производство запор върху дяловете на дружеството, т.е. крайния правен резултат относно обезпечителната нужда за ищеца -молител по всяко едно от делата е обусловен от събрания доказателствен материал по същите.
Що се касае до втория формулиран въпрос, то доколкото с отговора на същия следва да се извърши преценка за правилността на обжалваното определение, явно е, че той не обосновава наличие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и само на това основание, без да се обсъждат визираните селективни критерии, следва да бъде отречен достъп до касационно обжалване.
Само за пълнота на настоящето изложение е необходимо да се отбележи, че доколкото ликвидацията е установена от законодателя закономерна последица на успешно проведено за ищеца производство по чл.155, т.1 ТЗ, то подходяща е всяка една обезпечителна мярка, без която би се осуетила защитата на последния да получи при наличие на останалите предпоставки на закона, съответстващо на притежаваните от него дружествени дялове удовлетворение в ликвидационния процес, независимо от самостоятелната законова уредба на последния.
Ответната по частната касационна жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от гореизложеното , настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 737 от 29. 03.2013 год., поправено с определение на същия № 775 от 01. 04. 2013 год., по ч.гр.д.№ 692/ 2013 год.на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: