О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София, 13.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1994/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД срещу решение №1231 от 26.02.2018г., постановено по в.гр.д.№7995/2017г. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в, с което са потвърдени: решение от 14.07.2015г. по гр.д. №49117/2012г. по описа на СРС, ГО, 120 с-в. и решение по същото дело за поправка на очевидна фактическа грешка по чл.247 ГПК от 30.01.2017г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като е „недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че прогласявайки нищожността на клаузите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора, въззивният състав недопустимо е трансформирал процесния банков кредит по ТЗ в договор за безлихвен заем по ЗЗД. Оспорва се становището на съда относно липсата на индивидуална уговореност на атакуваните договорни клаузи, както и извода, че е налице „значително неравновесие” между правата и задълженията на страните по кредитното отношение. Според касатора въззивният съд неправилно е приложил общата петгодишна давност, а не специалната тригодишна давност, приложима по плащания с характер, аналогични на тези по договор за финансов лизинг. Излагат се съображения за очевидна неправилност на прогласяването за нищожна на клаузата по чл.22, ал.1 от договора като се твърди, че не отговаря на действителната фактическа обстановка приетото за установено от съда, че месечните вноски са превалутирани служебно от банката и това е било извършено по неизвестен за кредитополучателя валутен курс.Оспорва се становището, че в клаузата на чл.22, ал.1 не е била уговорена реципрочна промяна (а само промяна в посока увеличение) като в тази връзка се твърди незаконосъобразност на извода на съда, че хипотезите за неравноправни клаузи не се изчерпателно изброени в чл.143 З.. Сочи се, че въззивният състав неправилно е възприел заключението по извършената счетоводна експертиза. Подробно се излагат доводи за неоснователност на исковите претенции за обявяване нищожността на всяка една от атакуваните договорни клаузи (чл.3, ал.1;, чл.3, ал.5; чл.6, ал.3; чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1). Поддържа се очевидна неправилност на въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение по осъдителния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД с твърдението, че оспорените договорни клаузи не са нищожни и че липсва яснота и обосновка относно присъждането на сумата в размер на 6 414.73 швейц.франка. Без да се сочат каквито и да е съображения се твърди, че въззивното решение е неправилно в частта му, с която е потвърдено решението на СГС по чл.247 ГПК и определението по чл.248 ГПК. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на предявените искове с присъждане на направените от банката разноски за всички съдебни инстанции, като се прави при условията на евентуалност възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на разноските на другата страна за касационната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. По съображения, аналогични с тези, изложени в касационната жалба, касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно както по отношение на уважените от първата инстанция искове по чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143 т.3, т.10 и т.12 З., така и по отношение на уважените искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Същевременно в изложението, без да са формулирани конкретни правни въпроси, се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение по дело С-186/2016г. и определение по дело С 119/17. Наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано със значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото на въпросите относно „допустимост на трансформация на договор за банков кредит в договор за безлихвен паричен заем” и относно „кой вид давност е приложима в конкретната хипотеза”.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от К. И. С., в който се поддържа, че не са налице поддържаните от банката – касатор основания по чл.280, ал.2 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно изчерпателно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от СГС е потвърдил решение № І-120-119 от 14.07.2015г., постановено по гр.д.№49117/2012г. по описа на СРС, с което е признато за установено по предявените от К. И. С. против „Юробанк България” АД искове с правно основание чл.143, т.3, т.10 и т.12 З. във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, че клаузите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 от договор за потребителски кредит № HL 35735/04.04.2008г. са нищожни и „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на К. С. по искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 1 785.28 щвейц. франкове, представляваща недължимо платени суми за анюитетни вноски за периода от 04.04.2008г. до 18.10.2012г., сумата 1.29 щвейц. франкове, представляваща платена в повече сума за такси за управление и сумата 6 414.73 щвейц.франкове, представляваща надплатена сума, получаваща се при превалутиране от щвейцарски франкове в евро на отпуснатия кредит, при погасяване в евро при условията на процесния договор, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от 18.10.2012г. до окончателното им изплащане. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на първата инстанция от 30.01.2017г. за поправка по реда на чл.247 ГПК на очевидна фактическа грешка и е оставена без уважение частната жалба на „Юробанк България” АД срещу определение на СРС от 14.06.2016г., постановено по реда на чл.248 ГПК като са присъдени разноски за въззивната инстанция.
Въззивният състав е приел за установено, че на 04.04.2008г. е сключен договор № HL 35735 между ответника „Юробанк България” АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България” АД) и ищеца К. С. като кредитополучател, по силата на който банката е предоставила на ищеца потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 100 000 евро, по курс „купува“ за щвейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Кредитополучателят се е задължил да върне кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 300 месеца на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план. В решението са посочени относимите за спора клаузи на договора, съгласно които: 1.) годишната лихва се формира като сбор от БЛП за жилищни кредити в щвейц. франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.65 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 4.5 % – чл. 3, ал.1. 2.) действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, на която той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите салони без да се променят договорените надбавки – чл. 3, ал.5. 3.) в случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие – чл. 6, ал.3. 4.) кредитополучателят заплаща на банката посочените в договора такси за управление на кредите като банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл.20, като измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила в деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора – чл.12, ал.1 и че 5.) кредотополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит – чл. 22, ал. 1.
Позовавайки се на заключенията по първоначална съдебно-счетоводна експертиза и на повторна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, въззивният състав е приел за установено, че надплатените от ищеца суми над първоначално договорената месечна анюитетна вноска за периода от 04.04.2008г.. до 18.10.2012г. възлизат на 1 785.28 швейц. франка, че надплатената сума за годишна такса за управление на кредита за горепосочения период е в размер на 1.29 швейц. франка и че разликата между платените суми, преизчислени в евро по текущ курс към датата на вноските и вноските, преизчислени по курса на швейцарския франк към еврото към момента на отпускане на кредита възлиза на 5 313.28 евро, респ. в размер на 6 414..73 щвейц.франка при превалутиране на кредита съм датата на усвояването му. Прието е за установено също, че кредитът е бил усвоен на 16.04.2008г. като към тази дата е приложен курс купува на швейцарския франк на банката към еврото 1.62669 и че определеният съгласно този курс размер на предоставения и усвоен от ищеца кредитен лимит в швейцарски франкове е бил в размер на 162 669 швейц. франка. По отношение на фактическата обстановка въззивният съд е направил и препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете по чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗПЗ във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е изложил изчерпателни съображения защо приема, че атакуваните от ищеца клаузи на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 от договора за потребителски кредит №HL 35735/04.04.2008г. са неравноправни. Посочил е, че с оглед постановките в Решение на С. по дело С-243/08, Решение на С. по дело С-488/11 и Решение на С. по дело С-397/11 и с оглед разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съдът е оправомощен в зависимост от установените факти, да промени квалификацията на правното основание на исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като се касае за императивни материалноправни разпоредби. Съдът е приел, че кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на З., а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на З.. Според съда спорните клаузи не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 З., тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Отделно е посочил, че по делото липсват данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока не са представени от банката съобразно правилото по чл.146, ал.4 З.. Съдът се е позовал на разпоредбите на Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, за да обоснове извода, че кредитополучателят в случая може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в З..
След анализ на атакуваните като неравноправни клаузи въззивният съд е изложил доводи в подкрепа на тезата, че обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на възнаградителната лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни показатели, както и на възможността по всяко време на действието на договора едностранно да определи по свое усмотрение размера на различните банкови такси, заплащани за използване на предоставения финансов ресурс, при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма възможност да се откаже безусловно от договора без да дължи т. нар. такса, която по своето естество представлява компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора – при предсрочно погасяване на кредита – арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД, поставя ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 З., поради което следва да се приеме, че клаузите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл. 12, ал.1 от процесния договор са неравноправни, поради което и нищожни. Според съда са налице хипотезите по т.10 и т.12 от З., обявяващи за неравноправни клаузите, които позволяват на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание или с които се дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в конкретни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е изложил съображения за неприложимостта в случая на изключенията по чл.144, ал.2 и ал. 3 З..
На следващо място въззивният съд е посочил защо приема, че оспорената клауза на чл.22, ал. 1, преценена с оглед естеството, общата структура и останалите клаузи на процесния договор, както и на правния и фактически контекст, в който тя се вписва, попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на чл.4, пар. 2 от Директива 93/13 и няма само декларативен характер, както счита жалбоподателят. Съдът е акцентирал върху задължителното за националните юрисдикции Решение на С., постановено по преюдициално запитване по дело С-186/16, с което е прието, че член 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредите финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Според съда уговарянето на превалутиране при усвояването и внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя, че пазарният продукт, който му се предлага – договор за кредит в швейцарски франкове, е по-изгоден, докато всъщност с клаузата на чл.22, ал.1 банката установява за себе си гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк без да е уговорена реципрочна промяна при намаляването му. Отделно въззивният съд е посочил, че клаузата на чл. 22, ал. 1 не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита, поради курсови разлики, а обективира единствено формалната декларация на кредитополучателя, че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро/лева и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, изразени в евро/лева и съгласието му да понесе риска от колебанията на валутния пазар и всички вреди /включително пропуснати ползи/ като по делото няма данни за предоставянето на подробна информация на ищеца за горепосочените обстоятелства от страна на банката, чиято е била доказателствената тежест. Като допълнителен аргумент за нарушаването на изискването за добросъвестност по чл.143 З. съдът е посочил, че не би могло основателно да се очаква, че ищецът би сключил договора за кредит в швейцарски франкове, за да купи имот в България, ако е бил запознат с възможността за устойчиво нарастване на задължението му вследствие на кръстосаното превалутиране евро-лев-франк и то по начин, че кредитът да поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по стандартните кредити в лева или евро /в този смисъл е направено позоваване на Решение на С. по дело С-415/11/.
С оглед установената нищожност на оспорените с исковата молба клаузи и съобразявайки се със заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, въззивният състав е приел, че сумитеи от: – 1 785.28 щвейц. франкове, представляващи разлика между първоначално уговорения размер на месечните погасителни анюитетни вноски и заплатените от ищеца месечни вноски за периода от 04.04.2008г. до 18.10.2012г., – 1.29 швейц. франкове, представляваща платена в повече сума за такси за управление за същия период и – 6 414.73 щвейц.франкове, представляваща надплатена сума поради валутна разлика, получена при превалутиране на сумата по кредита и към момента на усвояването му между щвейцарски франкове и евро за периода от 04.04.2008г. до 18.10.2012г., се явяват платени при начална липса на основание, до които и размери релевираните осъдителни претенции по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явяват основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Съдът се е позовал на задължителните разяснения, дадени в т.7 от Постановление №1/28.05.1979г. по гр.д.№1/1979г. на Пленум на ВС, съгласно които вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита жалбоподателят. Посочил е че в настоящия случай от датите на заплащане от ищеца на всяка една от месечните вноски /включващи и възнаградителната лихва/, както и на годишните такси за управление, отнасящи се за процесния период (първото плащане е осъществено на 16.05.2008г.) до датата на подаване на исковата молба – 18.10.2012 год. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, поради което предявената претенция не е погасена по давност.
Във въззивното решение са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба срещу решението на първата инстанция по чл.247 ГПК от 30.01.2017г., с което е поправена очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението по съществото на спора като вместо сумата 1 786.57 швейц.франкове е посочена сумата 1 785.28 швейц.франкове.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касация, обосновано с твърдението на касатора, че въззивното решение е очевидно неправилно във всички негови части.
С новата разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението, повтарящи оплакванията за (очевидна) неправилност в касационната жалба, в случая не могат да обосноват извода, че въззивното решение е очевидно неправилно съобразно направените по-горе разяснения, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не може да се приеме очевидна неправилност на решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, ал.1 от потребителския договор, тъй като не са “prima facie” неправилни правните аргументи на въззивния състав за наличието на предпоставките по чл.143 т.10 и т.12 З. за квалифициране на оспорените клаузи като неравноправни и за липсата в конкретния случай на основанията по чл.144, ал.2 и ал. 3 З., изключващи приложението на разпоредбите на чл.143 т.10 и т.12 З.. Не следва да се приеме за основателен довода на касатора за очевидна неправилност на решаващите изводи на съда за неравноправност на клаузите, предвиждащи възможност за банката едностранно да променя дължимите от потребителя лихво и такси за управление, с твърдението за наличие на противоречива съдебна практика по аналогични спорове. Съвсем отделен е въпросът, че в практиката на ВКС (решение №231/02.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК) идентичните клаузи по договори за кредит на „Юробанк и Еф Джи България” АД с потребители са прогласени за нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143, т.10 З..
Не е очевидно неправилно въззивното решение съобразно направените по-горе разяснения и в частта му, с която е прогласена нищожността на клаузата на чл.22 ал.1 от договора. Във въззивното решение липсва становище на съда (както се твърди от касатора), че има забрана за сключване на договори за кредит в чужда валута, респ. забрана за превалутиране на договори за кредит. Изводът на съда, че посочената клауза не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита, поради курсови разлики, както и че в клаузата не е предвидена реципрочна възможност за банката за поемане на рискове при отрицателна промяна на курса на швейцарския франк, не противоречи на правилата на формалната логика. Следва да се има предвид, че несъгласието на касатора с изразеното от съда становище за създадена неравноправност на страните с клаузата на чл.22, ал.1 от договора и излагането от касатора на аргументи за противната теза, само по себе си не може да бъде основание за квалифициране на обжалваното решение като очевидно неправилно.
По аналогични съображения въззивното решение не е очевидно неправилно по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК относно изводите на съда, че оспорените клаузи на договора не са индивидуално уговорени, както и че от заключението на вещото лице по извършената счетоводна експертиза се установяват посочените разлики, платени от потребителя в повече, за лихви и такси за процесния период. Не може да се приеме, че обжалваното решение, с което са уважени исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД и които съдът е приел, че не са погасени по давност с оглед приложимостта в случая на общата погасителна петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, е очевидно неправилно, тъй като правните изводи не са нито „contra legem”, нито „extra legem”.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение твърдението на касатора, че обжалваното решение е постановено в противоречие с актове на съда на Европейския съюз и в частност с Решение на С. по дело С-186/2016г. и с Определение на С. по дело С-119/17. Липсата на формулиран правен въпрос по твърдяната от касатора предпоставка по чл.280, ал.1 т.2 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглежда посоченото допълнително основание за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд не са в противоречие с постановките в Решение на С. по дело С-186/2016г., Определение на С. по дело С – 119/17, Решение на С. по дело С-415/11 и Решение на С. по дело С-186/16.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпросите на касатора, обуславящи според него допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът за „допустимостта на трансформация на договор за банков кредит в договор за безлихвен паричен заем” не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като въззивният състав е приел нищожност на оспорените клаузи без да обсъжда като релевантно за спора обстоятелството дали в резултат на прогласяване нищожността на клаузите, договорът за кредит се превръща в безлихвен. Що се отнася до въпроса, по начина по който е формулиран – „Кой вид давност е приложима в конкретната хипотеза?”, същият е относим към правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Независимо от това следва да се има предвид, че в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпросите за давността по искове за неоснователно обогатяване е даден отговор в Постановление №1/28.05.1979г. по гр.д.№1/1979г. на Пленум на ВС. (което не е загубило сила). Цитираната от касатора практика на ВКС относно давността за претенции за заплащане на погасителните вноски по договор за финансов лизинг, не е относима за конкретния правен спор с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба и в изложението към нея не се излагат аргументи за очевидна неправилност на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на първата инстанция от 30.01.2017г. за поправка на очевидна фактическа грешка. Не следва да се приеме наличие на обжалване на решението в частта му (имаща характер на определение), с която е оставена без уважение частната жалба срещу определението на СРС по чл.248 ГПК, тъй като (независимо от това, че решението в тази му част подлежи на обжалване по друга процедура – чрез частна касационна жалба по реда на чл.274, ал.3 ГПК), касаторът въобще не сочи в какъв смисъл обжалва съдебния акт и не излага доводи за неговата неправилност. Що се отнася до обжалването на въззивното решение в частта му, с която са присъдени разноски за въззивната инстанция, следва да се има предвид, че въззивният съд е постановил определение на 19.04.2018г. за изменение на решението в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, което е предмет на ч.т.д.№1993/2018г. на ВКС, ІІ т.о, образувано по частна жалба на „Юробанк България” АД.
Настоящият съсътав намира за частично основателно възражението на касатора „Юробанк България” АД (направено в касационната жалба) за евентуална прекомерност на адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. От една страна касационният състав счита, че заплатеното от ответника по жалбата К. С. адвокатско възнаграждение в размер на 3 000лв. не е прекомерно за процесуалното представителство за една съдебна инстанция с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, включващо произнасяне по множество обективно съединени искове и прилагане на правни разпоредби от вътрешното право и от правото на Европейския съюз. От друга страна в производството по чл.288 ГПК (при недопускане на касационно обжалване, какъвто е настоящия случай), произнасянето по допустимостта на касационното обжалване не изисква осъществяване на процесуално представителство в открито съдебно заседание. При това положение на основание чл.78, ал.1 ГПК във вр. с чл.78, ал.5 ГПК и по аналогия с разпоредбата на чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касационният състав намира, че следва да се присъдят на К. И. С. разноски за касационната инстанция в размер на 2 250лв. (3/4 от 3 000лв.)
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1231 от 26.02.2018г., постановено по в.гр.д.№7995/2017г. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД – ЕИК[ЕИК] от гр.София, ул.”Околовръстен път” №260 да заплати на К. И. С. – ЕГН 6912186240 от гр.София, ж.к.Младост-2, бл.221 вх.1, ет.6, ап.27 сумата 2 250лв. (две хиляди двеста и петдесет лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:<