6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София, 20.02. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 491/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от А. В. И. срещу въззивното решение от 22.02.2012 г. по гр. д. № 771/2008 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по поставени в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси.
Ответниците по касация Г. В. К. и А. А. К. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 132 от 08.01.2008 г. по гр. д. № 27680/2006 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск по чл. 38а ЗЖСК за предаване владението на апартамент № 70 в блок № 259, вход “Е”, ет. 3, находящ се в [населено място],[жк], [улица].
По делото е установено, че ищецът е член-кооператор на Ж. ”Български художник” от 17.12.2005 г., като с решение от 08.06.2006 г. на общото събрание на кооперацията му е разпределено спорното по делото жилище. В него ответниците се настанили въз основа на писмен договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 17.04.1992 г. с [фирма], представлявано от Д. Д. Б., комуто с писмен договор от 22.10.1991 г. Ж. „Български художник” е възложила изграждането на жилищните блокове, за които й е учредено правото на строеж. Не е спорно, че кооперацията е предоставила на строителя правото да се разпорежда с определен брой от обектите, сред които е и спорният по делото.
Въззивният съд приел, че сградата е изградена в груб строеж през 1994-1995 г., а най-късно от края на 1995 г. ответниците установили фактическа власт върху апартамента с намерение за своене, като заживяли в него и владението им е трайно, необезпокоявано и явно. До края на 2005 г. 10-годишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл, като същият не е спиран или прекъсван, включително и с исковата молба по настоящото дело, подадена на 13.12.2006 г. С изтичането на давността ответниците са станали изключителни собственици на спорния имот, поради което искът по чл. 38а ЗЖСК, предявен от член-кооператора, е неоснователен.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е поставил осем въпроса, които счита, че са от определящо значение за изхода на спора. Поддържа тезата, че обжалваното решение противоречи на съдебни актове, постановени от първа или въззивна инстанция, както и от Върховния касационен съд по реда на ГПК /отм./ или на ГПК / от 2007 г./, като има произнасяне и по спорове, касаещи обекти в същата сграда, в която се намира спорният по настоящото дело апартамент. Последните биха съставлявали основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК, ако разрешените правни въпроси са сходни на тези, поставени по настоящото дело. Представени са и съдебни актове, които, с оглед разясненията в т.т. 2 и 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не могат да послужат като основание при преценката за противоречие на обжалваното решение с практиката на Върховния касационен съд или за наличие на противоречиво разрешавани въпроси – напр. определение № 53 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 1063/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., определение № 1078/10 от 26.11.2010 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, І-во г. о., постановени по реда на чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК; други съдебни актове не са представени – например решение № 221/97 г. на ВКС, І-во г. о., решение от 26.07.2005 г. по гр. д. № 60/2004 г. на РС Дулово, или са неотносими към разглежданите проблеми – напр. решение № 8 от 17.02.2012 г. по гр. д. № 633/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
1. Първият въпрос е: изтича ли придобивна давност за периода, в който за правата върху спорната вещ и плодовете от нея се води съдебен спор. Касаторът се позовава на решение № 272 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 3198/2008 г. на ВКС, І-во г. о., с което ответниците по настоящото дело са осъдени да заплатят на Ж. „Български художник” обезщетение за ползването на спорния апартамент за периода от 19.05.2002 г. до 23.05.2006 г. С така поставеният въпрос е свързан осмият въпрос от изложението: съставлява ли процесуално нарушение и от категорията на съществените ли е необсъждането на наведен по делото факт, установен с влязло в сила решение № 272 от 24.06.2010 г. на ВКС, І-во г. о., по гр. д. № 3198/2008 г., касаещ възражението за придобивна давност, направено от ответниците.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
В разглеждания случай така поставените въпроси не са от значение за изхода на делото.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. Трайната съдебна практика приема, че за постигане на посочената правна последица е необходимо да е предявен от собственика установителен или ревандикационен иск, който да е насочен срещу владелец, позовал се на придобивна давност /напр. решение № 401/11 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на ВКС, І-во г. о./.
Страните по настоящото дело не са изправени пред такава хипотеза, защото исковата претенция, по която е постановено влязлото в сила решение, е за облигационно вземане с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. При това положение и процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да обсъди всички необходими, допустими и относими доказателства по спорните за конкретния случай факти и обстоятелства – в случая влязлото в сила съдебно решение, не е решаващ за изхода на спора и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
2. Вторият въпрос е: какви са белезите на упражняването на фактическата власт на недобросъвестния владелец, за да може същият да се позовава и да обоснове предпоставките на чл. 79 ЗС; следва ли да е налице манифестирано своене, за да може лицето да се ползва от давностния срок и това намерение следва ли да е насочено и срещу собственика /доведено до знанието му/ – чл. 68 ЗС.
Свързан с горния е петият въпрос, поставен от касатора: премюмира ли законът субективния елемент на владението /animus/; доказателствената тежест за оборване на този факт в тежест на ответника по възражението ли е; следва ли субективният елемент да е манифестиран и пред кого; съществува ли т. н. „скрито своене”.
Тези въпроси също не обосновават допускане на касационно обжалване, тъй като по тях съществува трайна съдебна практика, в съответствие с която е и обжалваното въззивно решение. Така например белезите /признаците/ на едно владение, в резултат на което установилият фактическа власт може да придобие имота по давност, са изяснени в р. № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, І-во г. о. – то трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя собствена. Касаторът се е позовал на решение № 491 от 07.10.2009 г. по гр. д. № 1318/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., но видно от същото, не е доказано държателят да е установил самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение да го държи като свой; докато в случая, пред който страните са изправени, въззивният съд приел за доказано наличието на намерение за своене. Касаторът се е позовал и на решение № 304 от 29.01.2009 г. по гр. д. № 549/2008 г. на Софийския градски съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 1071 от 26.11.2010 г. по гр. д. № 504/2010 г. на ВКС, І-во г. о. В него е обсъден въпросът за скритото владение, тъй като е била установена административна забрана за ползване на имота от органите на строителния контрол. В обжалваното решение също е констатирана забрана да се ползва неприетия по установения ред жилищен блок 259, като изпълнението на заповедта е спряно, но този факт не е сред фактите, обусловили решаващите изводи на съда. Ето защо и съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният в тази връзка въпрос не е от значение за изхода на делото.
В случая въззивният съд е приел, че ответниците, противопоставили възражение за придобивна давност, са установили своя фактическа власт с намерение за своене в периода 1994-1995 г., като заживяли в имота, извършили довършителни работи, плащат консумативи, регистрирали се като телефонен абонат; владението е трайно, необезпокоявано и явно, като наличието на ограда и охрана гарантира владението на купувачите по предварителни договори, сключени с дружеството – строител, и, считано най-късно от края на 1995 г. до края на 2005 г. 10-годишният давностен срок е изтекъл, без да е спиран или прекъсван по смисъла на чл. 115 и 116 ЗЗД, включително и с исковата молба по настоящото дело като подадена на 13.12.2006 г.
Следователно, обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, в т. ч. и относно субективния елемент, а дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която не може да се проверява, ако не е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
3. Третият въпрос е: изтича ли придобивна давност в периода 1990-2000 г. при действието на ограничителната норма на чл. 3, ал. 2 от Закона за кооперациите от 1991 г. /отм./ – от изложението става ясно, че касаторът има предвид чл. 31, ал. 3 от същия закон.
По този въпрос е налице задължителна съдебна практика, израз на която е решение № 434 от 11.11.2010 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. С него е прието, че разпоредбата на чл. 31, ал. 3 ЗК /отм./, действала за периода от 03.08.1991 г. до 03.01.2000 г., съдържаща забрана да се придобие по давност имущество на кооперация, не намира приложение към имотите, придобити от Ж., тъй като целта, средствата за постигането й, функционирането и прекратяването на Ж. са уредени в отделен специален закон, който дерогира приложението на ЗК /отм./; в същия смисъл е и решение № 527 от 16.06.2010г. по гр. д. №1136/2009 г. на ВКС, І-г. о., постановено също в производство по чл. 290 ГПК.
Според разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на задължителна за съдилищата практика, с която е преодоляна противоречивата практика по индивидуални правни спорове /например решение № 183 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 5032/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о./, от една страна, и липсата на доводи за необходимост същата да бъде изоставена или променена, налагат да се приеме, че не съществува основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора трети въпрос, който е разрешен от въззивния съд в съответствие с посочената практика.
4. Поставеният четвърти въпрос е: възможно ли е придобиване на имот по давност, който не е въведен в експлоатация /т. е. съществува законова забрана за обитаване на този имот/, както и когато за имота не са били съставени в придобивния период официални документи, удостоверяващи степента на завършеност. Той също не обосновава допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, предвид формираната задължителна съдебна практика, с която е преодоляна противоречивата практика по индивидуални правни спорове – решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, І-во г. о., представено от касатора, и решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1063/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., двете постановени по реда на чл. 290 ГПК. Дадено е разрешение, че не съществува пречка върху имот, който не е въведен в експлоатация, да бъде установено владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС чрез действия, различни от прякото му ползване по предназначение. Фактическата власт като един от елементите на владението се реализира и чрез извършването на довършителни работи в имота и подобряването му. Затова разпоредбата на чл. 177 ЗУТ, съдържаща забрана обектът да се ползва преди да е въведен в експлоатация, но не и забрана за опазването, поддържането, подобряването, ремонтирането и извършването на довършителни работи в същия, не препятства извършването на останалите действия, посредством които се осъществява фактическата власт върху един недвижим имот. Ето защо, като е приел, че спорният по делото обект може да се придобие по давност, въззивният съд е постановил съдебен акт, който не противоречи, а е в съгласие със задължителната съдебна практика.
5. Шестият въпрос е: възможно ли е да се придобива по давност имот, идеална част от който е била собственост на държавата /общината – аргумент от чл. 86 ЗС /изм., ДВ, бр. 31 от 1990 г., доп., ДВ, бр. 33 от 1996 г./, че не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост.
Касаторът се позовава на съдебни актове, с които при обсъждане правото на собственост по отношение на други апартаменти в същата сграда – [жилищен адрес] е прието, че имотите са съсобствени между жилищностроителната кооперация и Столичната община. Това са: р. № 774 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 643/2009 г. на ВКС, р. № 298 от 10.04.2009 г. по гр. д. № 1601/2008 г. на ВКС, двете на ІV-то г. о.; р. № 349 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 5078/2008 г. на ВКС, р. № 831 от 20.01.2010 г. по гр. д. № 1689/2008 г. на ВКС, двете на ІІІ-то г. о.; р. № 279 от 04.04.2006 г. по гр. д. № 196/2005 г., р. № 1353 от 14.01.2008 г. по гр. д. № 103/2007 г., двете на ВКС, ІІ-ро г. о.; р. № 1159 от 05.11.2007 г. по гр. д. № 984/2006 г. на ВКС, V-то г. о. В част тях е прието, че Ж. „Български художник” е съсобственик на терена и съответно на построеното върху нея; в други е посочено, че е налице съсобственост, в която участват Ж. „Български художник”, Столичната община и други лица. Прието е, че доколкото правото на член-кооператора на Ж. да ползва определения му с разпределителния протокол жилищен имот, респ. да иска предаването му от всяко лице, което го държи без основание, произтича от правото на собственост на кооперацията, то искът по чл. 38а ЗЖСК може да бъде проведен успешно и в случай, че жилището не е изключителна собственост на Ж., но кооперацията има качеството на негов съсобственик. Поставеният от касатора въпрос, обаче, не е обсъден. Видно от мотивите към тези съдебни актове, ответниците не са въвели правопрекратяващо възражение да са придобили обектите по давност и такова възражение не е разглеждано, т. е. въпросът възможно ли е да се придобива по давност имот, идеална част от който е била собственост на държавата /общината/, не е обсъден.
Този въпрос не е предмет и на решение № 1005 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 2107/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. В него придобиването по давност касае недвижим имот, съставляващ прекратена чрез развод съпружеска имуществена общност; решение № 2743 от 07.07.1983 г. по гр. д. № 1543/1983 г. на ВС, І-во г. о., е по приложението на чл. 181, ал. 3 З. /отм./, а решение № 186 от 19.02.1987 г. по гр. д. № 154/1986 г. на ОСГК на ВС – по приложението на чл. 59, чл. 181, ал. 1 и ал. 3 З. /отм./ и чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ /отм./.
С оглед изложеното, не се констатира обжалваното въззивно решение да противоречи на някой от горепосочените съдебни актове и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
6. Седмият въпрос е: съществува ли процесуално нарушение и от категорията на съществените ли е позоваването в мотивите на решението на документ, който е оспорен по реда на чл. 154 ГПК /отм./, сега чл. 193 ГПК, изискан е за констатация по реда на чл. 101 ГПК /отм./, сега чл. 183 ГПК, но не е представен от страната, която съдът е задължил, поради това, че не може да го стори. Въпросът е поставен във връзка с представена от ответниците декларация на Б. Т. Н. и Н. Г. В. с нотариална заверка на подписите, че спорният апартамент е в списъка на тези, предоставени за разпореждане на строителната фирма „МБ”. Оспорената декларация не е единствено доказателство за посочения факт. Въззивният съд е обсъдил и протокол от 09.11.1991 г. на общото събрание на Ж. – също представен по делото и неоспорен, който подкрепя съдържанието на декларацията. След като на оспорения документ не е придадено решаващо значение, то и поставеният въпрос не е от решаващо значение за изхода на спора и в този смисъл не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество.
В обобщение следва да се заключи, че не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване. При това положение и с оглед разясненията, дадени в т. 8 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 9 на ТР № 2 от 02.07.2004 г. на ОСГК и ТК на ВКС, Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, каквото искане се съдържа в молбата на касатора от 01.02.2013 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 22.02.2012 г. по гр. д. № 771/2008 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: