О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София, 20.02.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1009/2019г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Стойков З. от [населено място] срещу решение № 273 от 06.12.2018 г. по в. гр. д. № 369/2018 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Русенски окръжен съд решение № 80 от 22.11.2017 г. по гр. д. № 215/2016 г. в частта, с която предявеният от „Б. Строй“ Е., [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 258 ЗЗД е уважен до размер на сумата 42 053.09 лв. – част от възнаграждение по договор за извършване на строително-монтажни работи в имот в [населено място], обл. Р..
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода за наличие на сключен между него и ищцовото дружество договор за извършване на строително-монтажни работи, като твърди, че възложител на строителните дейности е „П. маркет“ Е., [населено място], чийто едноличен собственик е той. Според касатора, въззивният съд е приел за установено съществуването на облигационно правоотношение между страните въз основа на показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, които обаче, с оглед стойността на възложените работи, са недопустими съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, счита, че доколкото се касае за ремонт на сграда, договорът е следвало да бъде сключен в писмена форма.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „1. С какви доказателствени средства е допустимо установяване съществуването на договор за поръчка, когато предмет на договора е ремонт на сграда и прилежащ терен на стойност над 5000 лв.; 2. Когато предмет на договора е основен ремонт на сграда, приложима ли е нормата на чл. 162 ЗУТ, респективно параграф 5, т. 4 от ДР на ЗУТ, в който случай страните е следвало да сключат писмен договор; 3. Допустимо ли е въз основа на свидетелски показания съдът да приеме, че възложител на СМР е лице, различно от възложителя, с който има сключен писмен договор за ремонт на процесния имот“.
В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът посочва следната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 59 от 06.03.2014 г. по гр. д. № 4617/2013 г. на ІV г. о., решение № 27 от 10.09.2012 г. по т. д. № 154/2010 г. на ІІ т. о., решение № 94 от 15.06.2017 г. по гр. д. № 3778/2016 г. на ІІІ г. о., решение № 41 от 30.07.2013 г. по гр. д. № 312/2012 г. на ІV г. о. и решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о.
Ответникът по касация – „Б. Строй“ Е., [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставянето на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 12.04.2019 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от „Б. Строй“ Е., [населено място] срещу П. Стойков З. от [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 258 ЗЗД е уважен, въззивният съд е приел, че: Между страните е налице сключен устен договор за извършване на строително-монтажни работи в имот в [населено място] (къща и дворно място); Работите са извършени в периода м. 07. – м. 12.2015 г. и са приети като количество и качество без възражения от страна на възложителя; От представените по делото многобройни писмени доказателства и от заключението на изслушаната техническа експертиза се установява, че извършените СМР възлизат на стойност 102 469.76 лв., без ДДС, от която на ищеца е заплатена сумата 68 381.18 лв. , без ДДС, като неразплатена остава сумата 42 053.09 лв.
Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника П. Стойков З., че възложител по процесния договор не е той, а третото лице-помагач „П. маркет“ Е., чийто едноличен собственик е П. Стойков З.. Този извод е направен както с оглед показанията на свидетелите, така и с оглед признанието на самия ответник в първото по делото заседание, като каквото е преценено, от една страна, изявлението на неговия пълномощник, че не знае дали всички претендирани подобрения в имота действително са извършени, а от друга страна – заплащането на част от извършените СМР.
Не е споделено и становището, че процесният договор е следвало да бъде сключен в писмена форма. В тази връзка са изложени съображения, че се касае за договор за изработка по чл. 258 ЗЗД, за действителността на който законът не изисква спазването на определена форма, както и че с оглед вида и обема на извършените СМР (преместване на надземна ел. мрежа, вертикална планировка на имота, благоустрояване на дворищна площадка и основен ремонт на сграда), не е налице и хипотезата на чл. 160, ал. 2 ЗУТ, уреждаща отношения във връзка със строежи, за които се изисква разрешение за строеж.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая изводът на въззивния съд за наличие на правоотношение между страните с предмет извършването на процесните СМР е направен не само с оглед показанията на свидетелите, но и въз основа на преценката на решаващия състав, че е налице признание на самия ответник за сключен между него и ищеца договор. Проверката за правилността на тази негова преценка е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по неговото допускане. Освен това, в третия въпрос се съдържа твърдението на страната, че по делото е установено наличието на „сключен писмен договор за ремонт на процесния имот“ с друго лице, какъвто извод не е направен от въззивния съд, нито такъв договор е представен по делото. Следователно, първият и третият от поставените въпроси не могат да бъдат определени като значими по смисъла на задължителната съдебна практика и поради това не следва да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка на заявеното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. противоречие с представените решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Що се отнася до втория въпрос, ирелевантността му към допускането на касационното обжалване произтича от обстоятелството, че същият касае законови разпоредби (чл. 162 ЗУТ и § 5, т. 4 от ДР на ЗУТ, които са напълно неотносими за спора – чл. 162 ЗУТ урежда статута на проектанта в процеса на строителството, а § 5, т. 4 от ДР на ЗУТ – статута на териториите с особена териториалноустройствена защита, каквито изобщо не са били предмет на обсъждане в процеса.
На последно място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Както непротиворечиво се приема в практиката на ВКС, очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с оплаквания за противоречие в мотивите на въззивното решение и за допуснато процесуално нарушение във връзка с прилагане на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на сумата 1844 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 169324.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 273 от 06.12.2018 г. по в. гр. д. № 369/2018 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Стойков З. от [населено място], пл. „В.“ № 4, вх. 1, ет. 4/5, ап. 11 да заплати на „Б. Строй“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 844 (хиляда осемстотин четиридесет и четири) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: