О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр. София, 22.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 219/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Г. от [населено място], обл. В. – чрез пълномощника й адв. С. Паунова, срещу въззивно определение № 1550 от 05.05.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 1987/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 4340 от 15.02.2016 г. по гр. д. № 651/2016 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.130 ГПК е прекратено като недопустимо производството по предявения от М. М. Г. против [фирма] отрицателен установителен иск с правно основание чл.424 ГПК.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Според частната жалбоподателка, въззивният съд необосновано и незаконосъобразно е приел, че сочените в исковата молба факти не са от значение за съществуването на вземането на банката – ответник и че нямат характер на новооткрити по смисъла на чл.424 ГПК.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
След подаване на касационната жалба по делото е постъпила молба от адв. С. Паунова – пълномощник на частната жалбоподателка, с искане да й бъде определено и присъдено възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата /ЗА/ за изготвяне на частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Софийски градски съд за прекратяване на производството по предявения от М. М. Г. против [фирма] иск за установяване по реда на чл.424 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата 48 259.09 лв. – главница по договор за банков кредит, ведно с договорни и наказателни лихви по кредита, предмет на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че искът е недопустим, тъй като е основан на факти, които не са новооткрити по смисъла на чл.424 ГПК.
Въззивният съд е изложил съображения, че според задължителните указания и разяснения в т.16 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС допустимостта на отрицателния установителен иск по чл.424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за наличие на новооткрити факти, чието установяване би обосновало извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение, и от представяне на нови писмени доказателства относно релевантни за съществуването на вземането факти; Преценката дали твърдените от ищеца факти са новооткрити, дали са от съществено значение за спора и дали са могли да бъдат известни на ищеца до изтичане на срока за подаване на възражение, респ. дали поисканото доказателство е ново, дали установява релевантни за спора факти и дали ищецът е могъл да се снабди с него, е начална и обуславя допустимост на производството, а не е въпрос на основателност на иска. В зависимост от постановките на тълкувателното решение съдът е направил извод, че твърдените в исковата молба факти – липса на правомощия на кметския наместник за връчване на съобщения по реда на ГПК и признание на банката за отнасяне на кредита в предсрочна изискуемост, не попадат в хипотезата на чл.424 ГПК, а представеното с исковата молба писмено доказателство – Правилник за организация и дейност на кметските наместници, приет с решение № 2/22.11.2007 г. и изменен с решение № 133 по протокол № 8/04.09.2012 г. на Общински съвет – В., не представлява ново писмено доказателство по смисъла на чл.424 ГПК. Относно липсата на правомощия на кметския наместник съдът е преценил, че не е от значение за съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, тъй като касае редовното връчване на заповедта за изпълнение и този въпрос е разрешен в приключилото производство по чл.423 ГПК, в което не е прието възражение на ищцата за нередовно връчване на заповедта. Предвид установения в производството по чл.423 ГПК факт, че заповедта за изпълнение е връчена редовно на ищцата, съдът е приел, че последната е узнала за превръщането на кредита в предсрочно изискуем в момента на връчване на заповедта, в която като основание за възникване на вземането е посочена релевираната в заявлението на кредитора предсрочна изискуемост на кредита. Във връзка с представения с исковата молба правилник съдът е посочил, че същият е относим към връчването на заповедта за изпълнение, а не към съществуването и размера на вземането, поради което не предпоставя допустимост на иска по чл.424 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на постановеното от въззивния съд определение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частната жалбоподателка е посочила като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. В мотивите си въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като се съобрази с приобщения доказателствен материал относно характера на Правилник за организация и дейност на кметските наместници, приет с решение № 2/22.11.2007 г. и изменен с решение № 133 по протокол № 8/04.09.2012 г. на Общински съвет – В. като ново писмено доказателство и факта, че ЗНИ не е връчена на длъжника от ДСИ, което е новооткрито обстоятелство; 2. Липсата на правомощия на кметския наместник да бъде връчител по реда на ГПК има ли значение за редовността на връчването на ЗНИ, респективно за съществуването или несъществуването на вземането на банката и настъпването на изискуемостта на вземането на банката; 3. Счита ли се връчена заповедта за изпълнение, издадена по реда на чл.417 ГПК, в случаите, когато в изпратената от съдебния изпълнител покана за доброволно изпълнение не е посочен точния номер и дата на заповедта и точния номер на делото, по който е издадена същата; 4. От кой момент започва да тече срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК – от момента на нейното фактическо връчване на длъжника от съответния съдебен изпълнител, съгласно чл.418, ал.5 ГПК, или от някой друг момент, в който длъжникът е узнал за нея – например справка в деловодството на съда, предаването на подобно сведение по телефона, електронната поща и други”.
Първият въпрос е зададен хипотетично, без да се уточнява кои доказателства и доводи от значение за допустимостта на иска са останали необсъдени от въззивния съд. Въззивният съд е обсъдил и съобразил представения с исковата молба правилник, но е преценил, че същият не представлява новооткрито доказателство по смисъла на чл.424 ГПК от значение за съществуването и за размера на вземането, предмет на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. С оглед мотивите към обжалваното определение поставеният въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване във връзка с него не може да допусне. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е отсъствието на доводи в изложението за наличие на допълнителни основания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулирания въпрос.
Останалите три въпроса също не са от значение за изхода на делото, тъй като изводът на въззивния съд за недопустимост на иска по чл.424 ГПК не е обусловен от тяхното разрешаване. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд е посочил изрично, че че редовното връчване на заповедта за изпълнение е установено в приключилото производство по чл.423 ГПК, с което не е прието възражение на ищцата – частен жалбоподател срещу заповедта за изпълнение, основано на твърдения за опорочена процедура по връчване на заповедта. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.16, се съдържат разяснения кои факти се обхващат от разпоредбата на чл.424 ГПК и е допустимо да бъдат релевирани като основание на уредения в нея отрицателен установителен иск, а именно – факти, чието съществуване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение. Според тълкувателното решение, за да е допустим искът по чл.424 ГПК, ищецът следва да изложи надлежно в исковата си молба твърдения за съществуване на факти с посоченото значение; Преценката дали по естеството си твърдените факти са „от съществено значение”, обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с тяхното доказване; Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване документът, сочен за ново писмено доказателство по чл.424 ГПК, да се смята за новооткрит по смисъла на закона. В конкретния случай твърдените в исковата молба факти и представеното с молбата писмено доказателство са относими към връчването на заповедта за изпълнение, за която по реда на чл.423 ГПК е установено, че е връчена редовно на ищцата, а не към съществуването на вземането, обективирано във влязлата в сила заповед. Поради това и изводът на въззивния съд, че предявеният иск е недопустим с оглед липсата на надлежни твърдения в исковата молба за новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства от съществено значение за съществуването на спорното вземане, попадащи в хипотезата на чл.424 ГПК, е в съответствие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и няма основание въззивното определение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото в изложението определение № 591/28.06.2012 г. по ч. т. д. № 772/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., не доказва специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като е постановено преди приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г., с което е дадено задължително за съдилищата в Република България тълкуване на разпоредбата на чл.424 ГПК. С определение № 356/22.06.2015 г. по ч. т. д. № 274/2015 г. състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл по реда на чл.274, ал.3 ГПК по въпросите от кога тече срокът за подаване на възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и може ли връчването на покана за доброволно изпълнение или подаването на молба за издаване на препис от заповедта да се приравнят на връчване на заповедта за изпълнение. Разрешените в определението въпроси са неотносими към предмета на конкретното дело и не обосноват противоречие, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1987/2016 г. на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на делото частната жалбоподателка няма право на разноски, което прави неоснователно искането на пълномощника й адв. С. Паунова за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за изготвяне на частната касационна жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1550 от 05.05.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 1987/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :