5
гр. д. № 3930/2016 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 93
София, 22.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3930/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
А. И. К. и Д. В. са подали касационна жалба срещу решение № 269 от 13.06.2016 г. по гр. д. № 167/2016 г. на окръжен съд Смолян, с което е потвърдено решение 25 от 9.03.2016 г. по гр. д. № 154/2015 г. на Девински районен съд. С това решение е признато за установено по предявения от касаторите срещу [община] ревандикационен иск, че са собственици на 10 кв. м., представляващи реална част от УПИ ХІ-234 в кв. 7, с площ от 245 кв. м., а заедно с УПИ І-257 в кв. 11, който е с площ от 294 кв. м., общо образуват площ от 539 кв. м. по плана на [населено място], [община] одобрен със заповед от 20.02.1992 г. и изменен със заповед от 03.07.1998 г. и е осъдена общината да ревандикира тази площ, като иска до останалия претендиран размер до 213 кв. м. е отхвърлен като неоснователен. Отхвърлени са и претенциите за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на имота за срок от три години в размер на 3834.00 лв. и претенцията за причинени загуби, представляваща стойността на вложените средства за възстановяване състоянието на имота за разликата над уважената част от 73.00 лв. до претендираната сума от 2527.00 лв.
Прави искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал.1 т. т. 1 и 3 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за допустимостта на косвения съдебен контрол върху административен акт в противоречие със задължителната практика. Сочи решение по гр. д. № 2252/2013 г. на ВКС, І г. о. Наличието на второто основание по т. 3 не е мотивирано.
Ответникът по касация [община] в отговора, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за неоснователност на жалбата и за отсъствие на основания за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Заявил е претенция за присъждане на направените разноски за производството.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе взе предвид следното:
Касаторите са поддържали в исковата молба, че са придобили право на собственост върху УПИ ХІ-234 в кв. 7, 11 с площ от 539 кв. м. по плана на [населено място] (Касъка). През 1998 г. е одобрено изменение на ЗРП, с което част от имота им е отчужден за улица. Отчуждената част е завзета без да им е заплатено обезщетение. Претендирали са ревандикирането й както и обезщетение за ползването й без основание.
За да отхвърли частично иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че касаторите са придобили право на собственост на основание договор за покупко-продажба, сключен през 2002 г. с бащата на касаторката на два имота: незастроено дворно място, съставляващо УПИ ХІ-234, в кв. 7 по ЗРП на селото, с площ от 245.00 кв. м. и дворно място, съставляващо УПИ І-257, в кв. 11 по плана на същото село, с площ от 294 кв. м. В съставения акт за продажбата № 125, т. І, н. д. № 190/2002 г. е отразено, че двата имота ги дели предвидената по плана улица. Посочени са общите им граници, както и това че имат площ общо от 539.00 кв. м. Продавачът И. С., бащата на касаторката, се е легитимирал като собственик с нот. акт № 124, т. V, по н. д. № 189/2002 г., съставен на основание наследствено правоприемство и давностно владение, правопораждащи факти на които се е позовал при съставянето му.
С приета техническа експертиза е установено, че първият план на селото е одобрен 1967 г. В него спорните имоти не са заснети, а попадат в имот пл. № 2, записан на ТКЗС. Имоти с пл. №№ 234 и 257 са нанесени в плана от 1992 г. с молив, без да са налице заповеди или други основания за нанасянето им. И попадат в парцел І – детска градина. В кв. 7 и в кв. 11 – терен отреден за жилищно строителство.
По данни от удостоверение № 203 от 26.03.1997 г. на общинска администрация Доспат, издадено на наследниците на И. С., в кадастралния план са заснети и нанесени имоти с пл. №№, между които и 234, за който е отразено, че е с площ от 776 кв. м. и е незастроен, както и че по отношение на 75 кв. м. от него, които попадат в пешеходна пътека и на 492 кв. м., които попадат в парцел на детска градина, е налице ограничението по 10, ал. 7 за възстановяване, а свободни и подлежащи на възстановяване са само 209 кв. м., които попадат в терен, отреден за жилищно строителство, което не е реализирано.
С решение на ОСЗ (ПЗ) от 16.06.1997 г. на наследниците на И. С., прадядо на ищцата, е признато право на възстановяване на нива в строителните граници на [населено място] с площ от 0.209 дка, заснета с пл. № 234.
Въз основа на писмени доказателства експерта е установил, че планът от 1992 г. е променен частично, като първоначално предвидената [улица] отпада и е предвидена [улица] като се образуват парцели VІІ, ІХ и ХІ с начин на застрояване за стопански сгради. Новопроектираната улица е разделила имот пл. № 234 на две части, както и възстановената част от него с решението на ПК. Лицата И., Р. и Ш. С. са подписали без възражение съобщението на заповедта за частичното изменение на регулационния план, предвиждащо изместване и на улицата.
На наследниците на И. са издадени още две удостоверения1 отнасящи се за бившия имот пл. № 234, от които се установява, че имотът в м. „Чукура” е заснет и нанесен с пл. № 257, с площ от 330 кв. м., от които 36 попадат в уличната регулация и не подлежат на възстановяване, а останалите 294 не са застроени въпреки че са били предвидени за жилищно строителство и подлежат на възстановяване. Във второто удостоверение е посочено, че имот в същата местност е заснет с пл. № 234 с площ от 245 кв. м., не е застроен и подлежи на възстановяване. За тези два имота са отредени съответно УПИ ХІ-234 в кв. 7 и УПИ І257 в кв. 11, които са предмет на договора за покупко-продажба, с който ищците се легитимират като собственици. В УПИ ХІ е построена жилищна постройка, която е построена на място, несъответстващо на даденото строително петно с издадената виза за строеж поради промяна на мястото на проектираната улица. В удостоверение № 880 от 2802.2002 г., което е издадено на И. С., е посочено, че сбора от площта на имот пл. № 234 и 257, която подлежи на възстановяване, е 539 кв. м. Това удостоверение е представено пред нотариуса към документите, легитимиращи продавача като собственик.
След анализ на така установените факти съдът е приел, че ищците се легитимират като собственици на УПИ, посочени в нотариалния акт, но не и на терена, отреден за улица. Той не е бил предмет на разпоредителната сделка. При одобряване на плана, с който част от имота е отреден за улица, собственик е бил праводателят им и на него е съобщена заповедта за уличната регулация. Той не е подал възражение срещу нея и тя е влязла в сила. Продадените на касаторите имоти са били тези, за които е признато, че е налице право на възстановяване. Вещото лице е установило, че улицата още не реализирана. В двата имота няма извършени строителни работи по прокарването й. Само в имот пл. № 234 има една ивица с ширина от 1 м. и дължина от 10 м., която е насипана – дейност по подготовка за прокарване на улицата.
При тези данни съдът е приел, че ищците не се легитимират като собственици на терена, отреден за улица, тъй като той не е бил предмет на договора за покупко-продажба съгласно изрично формираната в него воля на праводателя. Уважил е иска само за частта от имот ХІ-234, заета от насипа, която е с площ от 10 кв. м. За разликата до претендирания размер е отхвърлил иска.
В изложението на касационната жалба се иска допускане на въззивното решение по разрешения въпрос: – допустимо ли е извършване на косвен съдебен контрол върху административен акт, независимо от това дали страната, която иска проверката е била страна в административното правоотношение към момента на издаването му, както и по въпроса: – какви биха били последиците от упражняването на косвен съдебен контрол на предвиденото с невалидния и незаконосъобразен административен акт градоустройство върху статута на имота и как следва да се тълкува волята на страните по сделките, в които те е следвало да се съобразяват с привидния статут на имота.
Въпросите не обуславя основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като по тях съдът не се е произнасял и разрешаването им не стои в основата на формирания от него решаващ извод за неоснователност на иска. Изводът, че ищците не се легитимират като собственици на частта от терена, за която е отхвърлил иска, съдът е основал на установеното с договора за покупко-продажба, от който черпят права и е приел, че спорната част от терена, отреден за улица, не е бил предмет на разпоредителната сделка.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторите ще бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация [община] в направените от него разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установен с договор за правна помощ от 08.08.2016 г., сключен с адв. Н. Т. от АК-София, възлизащи на сумата 600.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 269 от 13.06.2016 г. по гр. д. № 167/2016 г. на окръжен съд Смолян.
ОСЪЖДА А. И. К. и Д. В. от [населено място], [община], представлявани от адв. Б. М. от АК-Смолян, да заплатят на [община] направените от нея разноски за касационното производство в размер на 600.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: