О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр. София, 28.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 21/13г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2125 от 21.03.12г., поправено с решение от 07.11.12г., постановени по гр.д.№ 3140/07г. на Софийския градски съд, ІІг състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 06.07.07г. по гр.д. № 11038/05г. на Софийския районен съд, 41 с-в и вместо него е осъдил на основание чл.109 ЗС [фирма] да премахне изцяло склад с площ от 570 кв.м., намиращ се в собствения на “А. 7” О. [населено място] УПИ V в кв.16 по плана на [населено място], местност Н. ”З. ф.”.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че посоченото дворно място първоначално е било държавна собственост, а впоследствие е включено в капитала на [фирма], [населено място] и предадено в негово владение, като същото е отписано от актовите книги за държавна собственост. След няколко прехвърлителни сделки от 1999г. и 2003г. правото на собственост върху него е придобито от ищеца [фирма]. Процесната сграда е с метална конструкция върху бетонова основа и е изградена без строителни книжа, когато дворното място е било държавна собственост. Същата не е изградена в съответствие с действащите планове и е с временен статут по чл.120 ППЗТСУ/отм./.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че собственикът на терена може да претендира премахването на сградата, доколкото същата му пречи да упражнява своето право, респ. че предпоставките за уважаването на иска по чл.109 ЗС са налице.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за прилагането на нормата на чл.127 ГПК/отм./ при предявен иск по чл.109 ЗС – чия е доказателствената тежест за установяване правото на собственост при предявяване на негаторния иск по чл.109 ЗС, който е решаван противоречиво от съдилищата, както и по въпроса за прилагането на нормата на чл.17а ЗППДОбП /отм./ за придобиване на собственост от търговско дружество с държавно имущество и по конкретно придобива ли преобразуваното търговско дружество правото на собственост върху имущество, което не е включено в баланса му към датата на преобразуване от държавна фирма, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първият поставен въпрос не е решен в противоречие с представената незадължителна практика на ВКС, според която при предявен иск по чл.109 ЗС ищецът следва да докаже, че e притежава правото на собственост върху съответната вещ и че ответникът чрез своите действия му пречи да упражнява в пълен обем своето право, тъй като в настоящия случай решаващият съд е приел, че ищецът е доказал правото си на собственост на дворното място, върху което е изграден процесният склад, а не е прието, че той не носи доказателствената тежест.
По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като с него не е прието, че дворното място не е било включено в баланса на преобразуваното търговско дружество към датата на преобразуване от държавна фирма, а е прието, че направените в представения акт за държавна собственост констатации, а именно че имотът е включен в капитала на [фирма] на основание Р. № 19/91г., респ. че доказателствената сила на документите, легитимиращи ищеца като собственик на дворното място, не са оборени от останалите събрани по делото доказателства. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а и не би могло да се приеме, че е налице противоречие на въззивното решение с представената във връзка с него задължителна практика на ВКС относно приложението на чл.17а ЗППДОбП /отм./, тъй като с нея са разгледани различни от настоящата хипотези.
С оглед на казаното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2125 от 21.03.12г., поправено с решение от 07.11.12г., постановени по гр.д.№ 3140/07г. на Софийския градски съд, ІІг състав .
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: