О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
[населено място] 03.02. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдията Д.
т.дело №60203 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Г. У., чрез процесуален представител адв.В., срещу решение от 03.01.2016г., постановено по в.гр.д.№2342/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 08.04.2015г. по гр.д.№8962/2012г. на Софийски градки съд, с което е отхвърлен предявения от М. Г. У. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ/отм./.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.К., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационна обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от М. Г. У. срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 35 000лв., представляваща допълнително застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от настъпилото пътно-транспортно произшестиве на 06.02.2012г., ведно със законнната лихва върху нея, считано то 06.02.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
В. съд е приел, че наличието на извънсъдебно плащане в размер на 15 000лв. обосновава репарация, осъществена от ответника по отношение на констатираните в А. болница травматични увреждания /заявени от експерта-медик като безспорни към онзи момент/, но не предпоставя ангажиращо съда съгласие за уврежданията, които са установени в болницата на [населено място]. По отношение на последните е прието, че при данните по делото не може да се направи извод за пряка причинна връзка между пътно-транспортното произшествие и тези заявени с медицинската експертиза и установени от прегледа на пациентката по-тежки увреждания, установени в болницата в [населено място] два дни след произшествието и освобождаването на пострадалата от А. болница след извършения преглед в деня на произшествието /при който преглед в деня на произшествието е поставена диагноза: контузия на дясната гръдна половина и дясното бедро, охлузвания на лицето, като според направената ренгенова снимка: дясна тазобедрена става – костен скелет без видими травматични изменения, дясна тазобедрена става – костен скелет без визими травматични изменения, дясна гръдна половина – без видими травматични изменения; не са констатирани счупвания/.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, по въпросите: „за приложението на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди“ и „дали при определяне на застрахователното обезщетение съдът следва да отчете като критерий и да се съобрази с лимитите на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. К. счита, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС №4/1968г., решение по т.д.№1278/2014г. на ВКС, ІІт.о., решение по т.д.№1465/2014г. на ВКС, ІІт.о., решение по т.д.№2974/2013г. на ВКС, ІІт.о., решение по т.д.№ 916/2011г. на ВКС, Іт.о., решение по т.д.№ 708/2009г. на ВКС, ІІт.о. К. сочи, че поставените въпроси са от значение за конкретното дело с оглед на „приетото от съда за достатъчно обезщетение в размер на 15 000лв. за две сериозни фактури, каквито са счупването на дясната сремна кост и счупването на дясната гаваковидна ямка на таза, както и за другите необратими телесни увреждания, изразяващи се в удължаване на десния долен крайник с 1,5см, удебеляване на дясното бедро с 5см, удебеляване на дясна подбедрица с 4см, ограничен обем на движенията на дясната тазобедрена става с 20% и на дясната колянна става с 10%“. По отношение на така посочените от касатора травматични увреждания обаче въззивният съд е приел, че по делото не е установено да са настъпили в резултат на пътно-транспортното произшествие, настъпило по вина на адтомобилиста, чиято гражданска отговорност е застрахована при отвеника по иска. К. няма оплакване, че нивата на застрахователното покритие не са отчетени за определяне на размера на обезщетението за вредите, за които въззивният съд е приел, че е доказан фактическия състав на непозволеното увреждане и поради това подлежат на репариране от застрахователя, при когото е застрахована гражданската отговорност на виновния за пътно-транспортното произшествие автомилист, при което е пострадала ищцата. Поради това не е налице и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика. Отделно от това, за съдържанието на понятието „справедливост” като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, с ППВС №4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС се дават разяснения по тълкуването на чл.52 от ЗЗД относно понятието „справедливост”, което не е дефинирано в закона. По приложението на чл.52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
По отношение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се посочи, че касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по поставените от касатора въпроси има формирана съдебна практика, включителна посочената от него в изложението, която съдебна практика не се нуждае от промяна.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски по делото в размер на 1422лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.01.2016г., постановено по в.гр.д.№2342/2015г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Г. У. да заплати на [фирма] сумата 1422лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.