4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 930
София, 15.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1163 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. С. И. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1156 от 08.07.2011 год., по в.гр.д.№ 965/2010 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 25.06.2010 год., по гр.д.№ 3846/2008 год. за отхвърляне на предявената от настоящия касатор, в качеството му на ищец, срещу [фирма] пряка искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над присъдените 20 000 лв. до пълния заявен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на ПТП от 19.07.2008 год., настъпило по вина на застрахования при ответника по застраховка “Гражданска отговорност”, водач на л.а. “Мазда” с ДК № СА 22-48КС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон, свързан с прилагане на законовото правило на чл.52 ЗЗД и на съществените процесуални правила, касаещи преценката на събрания по делото доказателствен материал – касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле, макар и твърде непрецизно, е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, за да отговаря същото на въведеното с чл.52 ЗЗД изискване за справедливост, е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІІ-ро т.о. № 749 от 05.12.2008 год., по т.д.№ 387/2008 год., като същевременно въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните императивни изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която предявения от Н. С. И. иск по чл.226, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до пълния заявен размер от 30 000 лв. въззивният съд, отчитайки конкретните обстоятелства по делото, е приел, че в този си размер същото е справедлив еквивалент на понасените от пострадалия болки и страдания, предвид вида на конкретното травматично увреждане – счупване на лявата ключица, интензитета на произтеклите от него морални страдания, тяхната продължителност и периода на възстановяване на увредения, вкл. с оглед останалото, поради неправилно зарастване и лечение, ограничение в движението на лявата раменна става с 20% от нормалния обем, като се е позовал и на практиката на съдилищата в подобни случаи.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос,като релевантен за крайния правен резултат по делото попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същия е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че при определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение въззивният съд отчел всички онези обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които индивидуализиращи понесените от пострадалия болки и страдания биха довели до присъждане на такъв паричен еквивалент, който справедливо, а не хипотетично би го възмездил, вкл. с оглед икономическите процеси в страната към датата на непозволеното увреждане, сочи на съответствие с дадените в ППВС № 4/68 год. и цитираното по- горе решение на ІІ-ро т.о на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, задължителни указания относно елементите, формиращи същото и критериите, определящи го като справедливо по см. на чл.52 ЗЗД, поради което е недоказано визираното противоречие със задължителната съдебна практика.
Що се касае до обстоятелството, че в резултат на причиненото травматично увреждане на ищеца, настоящ касатор, се налага бъдеща оперативна намеса, за отстраняване последиците от лошо зарастване на счупената му ключица, ноторно съпроводена с болки и страдания, то за възмездяване на същите, увреденият от деликт разполага с правото на самостоятелен иск за обезвредата им, поради което, като неотносими към присъденото обезщетение, последните не са били подробно обсъждани от въззивния съд в тяхната конкретика.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нито пререшаването на спора от касационната инстанция, нито правилното “прилагане “ на събраните по делото доказателства би допринесло за точното прилагане на закона- чл.52 ЗЗД и чрез него, както твърди процесуалния представител на касатора, за развитие на правото – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2012 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че доколкото противоречието в различния размер присъждани от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди се дължи преди всичко на различните факти и обстоятелства по отделните дела и ангажираните за установяването им доказателства, само по себе си това различие не е основание за приложението на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно постановките в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Останалите оплаквания, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба и възпроизведени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са свързани с правилността на обжалвания въззивен съдебен акт и дори и да са евентуално основателни, като ирелевантни към предпоставките за допускане на касационното обжалване, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството пред ВКС, поради което касационната инстанция, с оглед изхода на делото, не дължи произнасяне по въпроса за отговорността за същите – арг. от чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд №1156 от 08.07.2011 год., по в.гр.д.№ 965/ 2010 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: