5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
София, 16.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание десети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1401 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Ц. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. И., против въззивното решение № 288 от 30 юли 2012 г., постановено по в.гр.д. № 260 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2012 г., с което е отменено решение № 985 от 1 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 2705 по описа на районния съд в гр. Благоевград за 2011 г. и вместо него са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. против В. ч. у. „К. по т.” [населено място], представлявано от ректора проф. В. Ж., искове за заплащане на неизплатена част от брутни трудови възнаграждения за периода м. април 2008 г. – м. юни 2011 г. в общ размер на 23374,36 лева, мораторна лихва в размер на 3942,46 лева за периода м. април 2008 г. – 26 септември 2011 г., считано от датата на изискуемостта на всяка една от дължимите суми до датата на предявяване на иска и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 112 дни за периода 15 август 2006 г. – 30 март 2011 г. в размер на 6152,16 лева, както и мораторна лихва върху тази сума.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, защото съдът е нарушил чл. 7, ал. 1, чл. 235, ал. 2, чл. 64, ал. 1 и чл. 154, ал. 1 вр. чл. 180 и чл. 182 ГПК – не е представен отговор на исковата молба и пред въззивния съд на поправената искова молба, отсъства съдебен доклад по вече редовната искова молба с указания, при наличие на неоспорени писмени доказателства от страна на ищеца и начисления в трудови ведомости и при разпитан свидетел, въззивният съд е обосновал отхвърлителното си решение с писмени доказателства, представени от ответника в първоинстанционното производство за доказване на преклудирано възражение, което не е прието и от двете инстанции; при преценка на начисленията на трудовите ведомости не е съобразена материалната доказателствена сила на частните писмени документи, тежестта на доказване на твърденията за нередовност или неистинност на начисленията в трудовите ведомости е върху работодателя, истинността на ведомостите не е оспорена, приета е съдебно-счетоводна експертиза; решението е основано на писмени документи, представени от ответника след настъпила законова преклузия пред първата съдебна инстанция по повод неприето и от двете съдебни инстанции негово възражение като преклудирано; липсва съдебен доклад по поправената искова молба, в който да е указано на ищеца да докаже съществуването на катедра „Т.”; начисляването на трудови възнаграждения от работодателя във ведомостите презюмира добросъвестно изпълнение на трудовите задължения; допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер влизат в задължителното съдържание на трудовия договор и го правят валиден, а и клаузите му не са оспорени от работодателя; престирането на труд се доказва с всякакви доказателствени средства; съдът превратно е възприел свидетелските показания, приел е неоспорени от ответника валидни трудови договори, извършени са начисления на работна заплата и е приета неоспорена съдебна експертиза. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че ВКС следва да отговори на въпросите: следва ли да се допускат доказателства на ответника в хипотезата на нередовна искова молба пред въззивния съд и оставяне без движение в тази съдебна инстанция и след пропускане на срока от ответната страна по чл. 131 ГПК – основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; въпрос по приложението на чл. 180 и 182 ГПК във връзка с чл. 154, ал. 1 ГПК по начисленията, извършени от ответника в качеството му на работодател на дължимите трудови възнаграждения в трудовите ведомости – основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сочи се окончателно решение на въззивен съд); по приложението на чл. 164 ГПК за допустимостта със свидетелски показания да се доказва престиране на труд и изпълнение на трудовата функция на ръководител катедра – основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сочи се влязло в сила решение на въззивен съд).
Ответникът В. ч. у. „К. по т.” [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че е налице сключен трудов договор, но не е доказано престирането на труд – ищецът не е представил доказателства, които да водят до извод, че е следвало да престира труд по начин, различен от установения в трудовия договор – при пълно работно време, 8 часа продължителност на работния ден; установено е, че ищецът работи по основен трудов договор за неопределено време с друго висше училище и едновременно е имал договори и с други висши училища и други субекти, поради което е било практически невъзможно да изпълнява задълженията си по процесния трудов договор; не са представени доказателства за правилата за вътрешния трудов ред във висшето училище, за начина на престиране на труд, за преподаваните дисциплини, учебните планове на съответните специалности; начисляването по ведомост на възнаграждения не е доказателство за положен труд, а вписването следва да се преценява според редовността на записите и с оглед на другите обстоятелства по делото; ненадлежното оформяне на ведомостта само по себе си не може да доведе до основателност на иска, а влече отговорност на лицето, което неправилно я е съставило; по претенцията за заплащане на допълнително възнаграждение за ръководител катедра „Т.” се представя протокол от заседание на катедра от дата, предхождаща периода на претенцията; не са ангажирани доказателства за съществуването на сочената катедра в структурата на висшето училище и договор, сключен с ректора, а представените гласни доказателства не доказват изпълнение на сочената трудова функция, предвид законовите изисквания за нейното удостоверяване; не са ангажирани и доказателства, че ищецът притежава научна степен „доктор”, както и че ищецът е удостоверил пред работодателя продължителността на трудовия си стаж; тъй като ищецът не е доказал престиране на труд, то и искът за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е недоказан
К. съд приема, че не са налице основанията, сочени от касатора, за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпросът в случай, че въззивният съд приеме исковата молба за нередовна, при изправяне на нередовностите следва ли да се прилагат правилата за отговор и допускане на доказателства, идентични с тези пред първата инстанция. В разглеждания случай въззивният съд е оставил исковата молба без движение, а след изправянето на констатираните от него нередовности, е изпратил на ответника препис от поправената искова молба и е указал на ответника, че може да подаде отговор, такъв е депозиран. По направените доказателствени искания в отговора е прието, че не следва да бъдат уважавани, тъй като отговорът е депозиран след определения срок, а и възраженията не са заявени по съответния ред. Твърдението по същината си е за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, с което е възпрепятствано правото на ответника да събере доказателства по спора съобразно твърденията си. В защита на своята теза касаторът не може да се позовава на допуснато от съда процесуално нарушение, с което са нарушени права на насрещната страна. Ето защо даването на отговор на поставения въпрос в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, независимо, че процесуалното поведение на въззивния съд е било основано на съответно възприетото разрешение, не би обусловило изхода на спора съобразно твърденията на ищеца. Същевременно, касаторът твърди, че въззивният съд е обосновал отхвърлителното си решение с обсъждане на писмени доказателства, представени от ответника в първоинстанционното производство за доказване на преклудирано възражение, което не било прието както от районния, така и от въззивния съд. При такова твърдение относимият правен въпрос би следвало да е друг – относно дължимото от първоинстанционния съд произнасяне, респективно – относно заявени в тази насока оплаквания във въззивната жалба и несъобразяването им от съда, но липсата на правен въпрос в това отношение препятства допускането на касационното обжалване.
Вторият въпрос касае тълкуването на извършени вписвания във ведомости за начислено трудово възнаграждение. Търси те тълкуване на разпоредбите на чл. 154, ал. 1, чл. 180 и чл. 182 ГПК. По този въпрос съдът е приел, че начисляването по ведомост на възнаграждения не е доказателство за положен труд, а вписването следва да се преценява според редовността на записите и с оглед на другите обстоятелства по делото. Такова е и постоянното разбиране в съдебната практика – начисляването е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото възнаграждение, но съобразно правилото на чл. 182 ГПК, вписванията в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед другите обстоятелства по делото. Касаторът се домогва да получи тълкуване на касационния съд, че вписването във ведомостта на начислено трудово възнаграждение само по себе си е достатъчно да се приеме, че то е дължимо, тъй като трудът е полаган. Всъщност, относимият правен въпрос, отново непоставен от касатора, е друг – липсата на други доказателства, извън записите в счетоводните книги на начислено възнаграждение, води ли до еднозначния извод, че трудът е положен и възнаграждението е дължимо.
Най-после е поставен проблемът за допустимостта на гласни доказателства по установяване на твърдение за престиране на труд и за изпълнение на трудова функция на ръководител катедра. В обжалваното решение съдът не е изложил каквито и да е съображения по допустимостта на свидетелските показания във връзка с доказване престирането на труд, а за качеството на ръководител катедра на ищеца е посочено, че са налице законови изисквания за установяване на тази трудова функция. Съдът излага съображения за законовите изисквания за установяване на съответната позиция само по отношение на изпълнението на трудовата функция на ръководител катедра, поради което заявява, че не приема свидетелски показания. Представеното влязло в сила въззивно съдебно решение не дава разрешение по този втори проблем. Накрая, не е поставен правният въпрос за липсата на каквото и да е произнасяне от страна на въззивния съд по депозираните свидетелски показания във връзка с твърденията на ищеца за престиране на труд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 288 от 30 юли 2012 г., постановено по в.гр.д. № 260 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: