5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
С., 20.10. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3770 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Х. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. В. от АК-С. против въззивно решение № 675 от 03.04.2015 г., постановено по в.гр.д. № 3785/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта му, с която е отменено решение № 4354 от 17.06.2014 г. по гр.д. № 10425/2013 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на касатора обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., за разликата над сумата от 1 000 лв. до сумата от 5 000 лв. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за сумата над 1 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за разликата от присъденото обезщетение до 30 000 лв., със законните последици. Релевира касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли Прокуратурата на Република България да бъде осъдена да заплати на касатора обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. в размер на 30 000 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът В. Д. твърди, че с въззивното решение в обжалваната му част, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставеният правен въпрос от процесуално естество е, че въззивният съд не е направил задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, т.е. относно приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, а от материално естество въпросът е относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 216 от 28.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1604/2014 г., ІІІ г.о., решение № 237 от 07.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1258/2010 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1429 от 19.07.2013 г. на Пловдивския окръжен съд по в.гр.д. № 1187/2013 г., което не е допуснато до касационен контрол с определение по чл. 288 ГПК № 863/2014 г. на ВКС, ІV г.о. Останалите две определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика предвид разрешението, дадено в ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца на 25.04.2003 г. е започнало наказателно производство за престъпление по чл. 211, пр. 2, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК – за измама в особено големи размери, извършена в съучастие и при условията на продължавана престъпна дейност и му е взета мярка за неотклонение „подписка”. По повдигнатото обвинение е бил оправдан с присъда от 25.09.2009 г. по НОХД № 4658/2007 г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 13.10.2009 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ с оглед действията на нейни органи, изразяващи се в незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на тежко престъпление, за което лицето е оправдано и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство в рамките на повече от шест години, като е отчел и факта, че поведението на ищеца, който не е организирал своевременно своята защита, е допринесло за продължителността на съдебния процес, както и обстоятелството, че през по-голямата част от този срок ищецът е търпял наказание „лишаване от свобода”, наложено с влязла в сила осъдителна присъда по друго наказателно производство, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на конкретното незаконно обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение в тежко престъпление, е в размер на сумата от 1 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна и решаван противоречиво от съдилищата, съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2 и т. 3/.
Върховният касационен съд намира, че материалноправният въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, посочена и от касатора. В този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора-ищец съдебни решения, както на състави на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК, така и на влезли в сила решения на съдилищата, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази законова норма на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, в случаите, при които е допуснато касационното обжалване, какъвто не е настоящият случай. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди, не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
По поставения процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, обусловил изхода на делото, също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като и по него въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика, а не в противоречие с нея. Това е така, тъй като този въпрос се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З., като размера на причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение е определил съобразявайки конкретно установените по делото обстоятелства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 675 от 03.04.2015 г., постановено по в.гр.д. № 3785/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в обжалваната му част, по касационна жалба вх. № 5038 от 16.04.2015 г. на В. Х. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: