ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 932
София, 20.12.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2818 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Т.Д. като процесуален представител на И. Д. И. от [населено място] срещу въззивното решение на ПлОС от 28.ІІ.2019г. по гр.д. № 2514/2018г.
Ответникът по жалбата А. А. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокати Г. и З. е заел становище, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобръзи следното:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 05.VІІ.2018г. по гр.д. № 18110/2017г., с което И. И. е осъдена да заплати на А. Х. 20000лв., с които тя се обогатила при начална липса на основание, ведно със законната лихва от 14.ХІ.2017г., и 2000лв. разноски.
Въззивният съд е взел предвид, че страните са бивши съпрузи. По време на брака си придобили в режим на СИО апартамент и гараж, останали в обикновена съсобственост след прекратяване на брака им. С нареждане от 06.VІІ.2015г. ищецът превел на ответницата 20000лв. с вписано в него основание „компенсация за собствеността на апартамент и гараж“. Въз основа на представените по делото свидетелски показания и писмени доказателства, вкл. споразумение от 06.VІІ.2015г., подписано само от ответницата, в което е вписано, че тя „оставя на ищеца за ползване и разпореждане със семейното жилище преди развода – апартамент №… и гараж №…. на адрес в [населено място] срещу еднократна парична компенсация, като се задължава да не възпрепятства евентуална продажба на двата обекта и да не ги използва като обезпечение”, съдът е приел, че по устно споразумение помежду им ищецът е поел задължение да плати на ответницата част от наема за жилището на последната или най-общо да й предостави определена сума, но при условие, че тя се откаже от правата си върху апартамента и гаража в негова полза. Не се установява между двамата действително да е постигнато съгласие за изповядане на определена сделка пред нотариус. Споразумението няма правна стойност и не легитимира ищеца като едноличен собственик. Ползващата него цел на превода на процесната сума не е могла да се реализира по този начин. Платено е, за да се постигне нещо с използване на средство, чрез което това е невъзможно да се случи. Плащането е при начална липса на основание, то е плащане по нищожна сделка. Устното споразумение е следвало да има възмезден характер, а не такъв на обезщетение за лишаването на ответницата от ползването на частта от жилището, предоставена й с бракоразводното решение. Такава е била волята на ищеца, съгласие с което е дала и ответницата, видно от подписаното от нея споразумение. Терминът „компенсация“, използван в преводното нареждане и в споразумението от същата дата, принципно се използва в смисъл на обезщетение, но доколкото в споразумението даването на тази компенсация изрично се свързва с даденото от ответницата съгласие ищецът да ползва и да се разпорежда с жилището и гаража, в случая компенсацията е за нейната част от имотите съобразно приноса й в придобиването им, който според ищеца е минимален. Възможно е страните просто да не са се разбрали добре – ответницата да си е мислела, че ищецът се е съгласил да й плаща наема, защото я е лишил от ползването на частта от апартамента по бракоразводното решение, а той да си е мислил, че тя се е съгласила да му отстъпи целия имот срещу определена сума. При липса на напълно съвпадащи волеизявления отново липсва сделка, респективно основание за плащане. Възможно е също така през април 2013г. той да се е съгласил да плаща наема на ответницата с единственото условие тя да се откаже от ползването на частта от апартамента, а впоследствие през 2015г. да е поставил условие отказ от нейна страна от претенции спрямо имотите. Така или иначе е ясно, че в деня на плащането /на процесната сума/ тя писмено е изразила съгласие той да се разпорежда с имотите като едноличен собственик, т.е. че е постигнато съгласие сумата да бъде дадена срещу това съгласие, погрешно изтълкувано като основание той да се счита за едноличен собственик. Тъй като ищецът не е получил нищо срещу платената сума, е налице начална липса на основание за плащането. Сумата не кореспондира по размер нито с платения наем за 31 месеца /13950лв. – от сключването на договора до деня на плащането/, нито с наема за периода от срещата им през април 2013г. до датата на плащането /27 месеца – 12150лв./, нито с наема за пет години – 27000лв. Единственият логичен извод е, че плащането не е било обвързано пряко с плащането на наема, а с постигнато съгласие за ликвидиране на съсобствеността.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката сочи колизия на въззивното решение с решение на АпС В., според което обогатяването/обедняването също били част от фактическия състав на чл.55 ал.1 ЗЗД. Неправилно било приетото наличие на първоначална липса на основание за плащането – не бил изпълнен съставът на чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД – на обедняването на ищеца да съответства обогатяването на ответника, налице била и облигационна връзка между страните /валидно сключен договор/ – в тази връзка изводите били в колизия с ППВС № 1/1079г. Решението противоречало на практиката на ВКС, според която в тежест на ищеца е да докаже и че основанието за получаване не е съществувало, а ответницата доказала съществуването на основание за получаването – споразумение помежду им, с което той поема задължение за заплащане на наема само и само тя да не се връща с детето им в бившето семейно жилище. Сочи се противоречие и с решение на РС Плевен – неправилно било приетото, че именно това е сумата по споразумението, било възможно да се приеме, че става въпрос и за компенсация за оставането на ответницата без право да ползва собственото си жилище, каквото сочели свидетелските показания. Сочи се противоречие с решение на РС Пловдив относно тежестта за доказване от ищеца разместване на имуществени блага, лишено от основание, и че в резултат на това е настъпило неговото обедняване, респективно обогатяване на ответника. Относно тежестта на доказване се сочи и практика на ВКС. В противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК било неизследването на събраните доказателства, доказващи уговорки за плащането на наем. Трайна била и практиката, че ищецът следва да докаже само факта на плащането, а ответникът – основанието за получаването, което в случая било сторено. Решението било в колизия с практиката на ВКС за субсидиарното приложение на неоснователното обогатяване, което в случая с оглед облигационната обвързаност между страните не било налице.
ВКС на РБ намира, че така поставените въпроси не са основание за допускане на касационно обжалване.
Твърденията за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката, тъй като не бил изследвал наличието на обедняване на ищеца, респективно обогатяване на ответницата, са неотносими към спора с правна квалификация по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД, във фактическия състав на която хипотеза не се включват тези елементи /те са част от фактическия състав на чл.59 ЗЗД/. Липсва противоречие с ППВС № 1/1079г. с оглед извода на въззивния съд, че плащането на сумата е при първоначална липса на основание за това, в какъвто смисъл са заявените в исковата молба обстоятелства, на които претенцията е основана, и петитума. Според даденото в това постановление разрешение спрямо трите фактически състава, уредени в чл.55 ал.1 ЗЗД, чл.59 ал.1 ЗЗД има предвид отделен фактически състав, приложим, когато не са налице елементите на някой от съставите на чл.55 ал.1 ЗЗД и липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице, което се е обогатило за сметка на имуществото на друго лице, което е обедняло – т.1 от посоченото постановление.
Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС /сочената практика на първоинстанционни и въззивни съдилища е неотносима към основанията по чл.280 ал.1 ГПК, поради което касационният съд не я взема предвид/, опредметена например в решения по гр.д. № 46/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 401/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 316/2010г., по гр.д. № 1144/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 1184/2012г., по т.д. № 1082/2012г., по т.д. № 141/2012г. І ТО, по т.д. № 297/2012г. ІІ ТО, по т.д. № 2637/2015г. и др. /спрямо която разрешението, дадено по т.д. № 662/2007г. на ВКС ТК, че при въведени твърдения от ищеца той следва да докаже и че основание за получаването не е съществувало, е изолирано и изоставено/ и относно тежестта за доказване, според която при иск по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД ищецът следва да установи плащане на парична сума, а ответникът – наличието на основание за получаването и задържането й.
Не е основание за допускане на касационно обжалване и твърдението за произнасяне от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК. Въззивният съд в съответствие с тази практика е подложил на преценка представените доказателства, включително и събраните чрез свидетелските показания, във връзка с възражението на ответницата, че сумата й е платена въз основа на поето от ищеца задължение да заплаща наема за наетото от нея жилище. А сочената от касаторката практика на ВКС /решение по гр.д. № 1265/2010г. ІV ГО/, според която субсидиарен е искът по чл.59 ЗЗД, е неотносима в случая по разглеждания спор по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД.
Релевираните в изложението съображения за доказано по делото наличие на облигационни отношения между страните, за поето от ищеца задължение за плащане на наема на ответницата, че ищецът не е доказал, че основание за получаването не е съществувало, за проведено пълно доказване, че ответницата не се е обогатила с претендираната сума, а че е обедняла с по-голяма сума – наема за пет години в размер на 27000лв. поради лишаването й от ползване на съсобствения имот, и за неустановяване при тези обстоятелства на елементите от фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД представляват твърдения за необоснованост на въззивното решение, които са основание за касационно обжалване и се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК в тежест на касаторката следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защ5ита и съдействие от 13.V.2019г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, ХІV състав, № 253 от 28.ІІ.2019г. по в.гр.д № 2514/2018г.
ОСЪЖДА И. Д. И. от [населено място], [улица] ет.2, да заплати на А. А. Х. от [населено място] 1000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: