1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№932
София, 04.12.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1321 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] против Решение № 13 от 08.01.2014г. по в.т.д.№ 4213/2013г. на САС, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1455/2012г. на Софийски градски съд, ТО, 2 състав. С последното е признато за установено по иска, предявен по реда на чл.694 ТЗ от Р. Б. З. против [фирма] /н/ и [фирма], че ищецът в резултат на извършено плащане на банката на сумата 75 000 евро, с която е погасено част от задължението на [фирма] /н/ по договора за кредит от 23.10.2006г., притежава регресно вземане срещу длъжника в размер на 75 000 евро, с левова равностойност 146 687.25лв. и 4 610.46лв. законна лихва за периода 03.08.2011г. до 21.11.2011г., и вземането е с поредност на удовлетворяване по чл.722,ал.1,т.1 ТЗ поради встъпване в правата на удовлетворения кредитор [фирма] на основание чл.155,ал.2 във вр. с чл.74 ЗЗД и ползване на обезпеченията и привилегиите му.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като постановено в нарушение на материалния закон, с твърдение, че е признато право на ищеца да предяви в производството по несъстоятелност вземане след изтичане на преклузивните срокове по чл.688,ал.1 ТЗ. Поддържа се, че вземането е възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност, тъй като законната суброгация от която се ползва ищецът, не създава ново вземане, което да се ползва от квалификацията по чл.688,ал.3 ТЗ. Неправилността на решението е обоснована и с приетото от въззивния съд, че редът за удовлетворяване по чл.722 ТЗ може да бъде предмет на установителния иск по чл.694 ТЗ, и че платилият частично чуждо задължение се суброгира в съществуващите акцесорни права на кредитора.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите:1/Допустимо ли е след изтичането на срока по чл.688,ал.1 ТЗ да се извършва ново предявяване на вземане, възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност, което е било вече прието и одобрено от съда по несъстоятелността с определение по чл.692 ТЗ, но са настъпили обстоятелства, довели до заместване на кредитора, предявил първоначално вземането. 2/ Попада ли в предмета на иска по чл.694 ТЗ и въпросът в кой ред по чл.722,ал.1 ТЗ следва да се класифицира оспореното вземане; 3/ При частична суброгация на основание чл.155,ал.2 във вр. с ал.1 ЗЗД, следва ли да се счита, че ипотекарният длъжник придобива правото да се ползва съразмерно и от обезпеченията, дадени от главния длъжник на първоначалния кредитор. Посочената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
В писмен отговор ищецът Р. З. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Отговор на касационната жалба от длъжника [фирма]/н/ не е постъпил.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, САС е съобразил, че с молба от 03.11.2011г. ищецът е предявил в производството по несъстоятелност своето регресно вземане срещу длъжника, възникнало в резултат на споразумение с банката и плащане на дати 06.07.2011г. и 01.08.2011г на сумата 75 000 евро, с което като ипотекарен длъжник, учредил ипотека върху свой имот за обезпечение на отпуснат кредит на „Д. Ф.“, при насочено изпълнение от банката върху ипотекирания имот, е погасил част от задълженията на [фирма] по договор за банков кредит от 23.10.2006г; че синдикът е приел вземането с поредност по чл.722,ал.1,т.1 ТЗ и че по възражение на [фирма] по чл.690 ТЗ, съдът по несъстоятелността с определение по чл.692 ГПК е отказал да одобри включването му в списъка по съображения, че е не е надлежно предявено в рамките на тримесечния срок и не е нововъзникнало по смисъла на чл.688,ал.3 ТЗ. Обсъдено е, че решението за откриване на производството по чл.630,ал.1 ТЗ е било обявено в ТР на 24.11.2010г. и крайният срок за предявяване на възникналите преди датата на решението вземания е 24.02.2011г., в който срок банката е предявила своето вземане и е била включена като привилегирован кредитор в списъка на приетите вземания по чл.722,ал.1,т.1 ТЗ поради наличието на вписан залог върху търговското предприятие на длъжника, но след като за ищеца регресното вземане е възникнало с плащането на сумата 75 000 евро, от този момент той е придобил качеството на кредитор, встъпвайки в правата на банката, и от този момент спрямо него текат сроковете за предявяване на вземането. Посочено е, че вземането на ищеца е възникнало след срока по чл.688,ал.1 ТЗ, поради което изводът на съда по несъстоятелността за незаявяването му в преклузивните срокове, е счетен за неправилен. Прието е, че ищецът като трето лице, изпълнило чуждо задължение встъпва във всички права, които поради естеството си са прехвърлими и съществуват към момента на плащането, и са свързани с възможността да получи удовлетворение-т.е. и в обезпеченията и привилегиите, до размера на регресното вземане. Мотивирано е, че частичното плащане е прието от кредитора и вземането на платилия ипотекарен длъжник се ползва от привилегията на банката, той се суброгира в съществуващите акцесорни права на кредитора към момента на плащането, каквито са учредените договорни ипотеки и залози-част от масата на несъстоятелността.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия поставен въпрос произтича от некоректната интерпретация на правните доводи на съда – в обжалвания акт липсва извод, че вземането на ищеца е възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност; че е извършено „ново предявяване на вземане, което вече е било прието“ , т.е. че е предявено повторно същото вземане, и че е налице просто „заместване на кредитора“. Невярно е твърдението на касатора, че САС е счел, че вземането на ищеца е възникнало до датата на решението за откриване на производството. Изрични са мотивите, че то е породено след изтичането на срока по чл.688,ал.1 ТЗ. Наред с това ясно е посочено, че предмет на установителния иск не е вземането на банката /установено и прието по съответния ред/, а регресното право на ищеца към търговското дружество в несъстоятелност, както и че е настъпила суброгация в резултат на възникнало регресно право, а не „заместване на кредитора“.
Не следва обжалването да бъде допуснато и по въпроса за предмета на иска по чл.694 ТЗ и включва ли той в кой ред по чл.722,ал.1 ТЗ следва да се класифицира оспореното вземане. По него е налице произнасяне по реда на чл.274,ал.3 ГПК с Определение № 374/13.06.2014г. по ч.т.д.№ 599/2014г. на ВКС, 2 т.о., съгласно което /при наличието на общите предпоставки на чл.694,ал.1 и ал.3 ТЗ/ допустим е иск за установяване на поредност на удовлетворяване на вземането, и в този случай предметът на иска по чл.694,ал.1 ТЗ обхваща въпроса за вида /привилегиите/ на вземането. При наличието на задължителна за въззивния съд съдебна практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, с която обжалваният акт е съобразен, безпредметно е допускането до касационно обжалване. Наличието на практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК изключва приложимостта на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, на която касаторът се позовава.
Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по третия материалноправен въпрос, свързан с правото на ипотекарния длъжник при частична суброгация да се ползва съразмерно и от обезпеченията, дадени от главния длъжник. При формулирането му касаторът акцентира на частичното плащане на чужд дълг от лице, дало реално обезпечение за дълга на главния длъжник и недопустимостта „едно минимално плащане“ да доведе до конкуренция /съразмерност/ при удовлетворяването на кредитора и на платилия, т.е. недопустимостта вземането на третото лице да се конкурира с обезпеченото вземане на кредитора. Не е отчетено обаче обстоятелството, че по искане на банката в резултат на извършеното от ищеца плащане, е заличена ипотеката върху имота му, както и че банката е декларирала, че Р. З. като трето задължено лице-ипотекарен длъжник, няма непогасени задължения към нея. Съгласно сключеното споразумение, задължението на ищеца като ипотекарен длъжник е редуцирано до платената сума и е погасено.
Неоснователно е искането на ответника по касация Р. З. за присъждане на разноски за „първоинстанционното и въззивното производство“, а такива за настоящото не са претендирани.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 13 от 08.01.2014г. на по в.т.д.№ 4213/2013г. на САС, ТО, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.