ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 933
София, 17 юли 2015 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 3015 по описа за 2015 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 140/22.01.2015 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3315/2014, с което е потвърдено решението от 27.05.2014 г. на Софийския градски съд по гр. д. № 9285/2011 и е отхвърлен предявеният иск по чл. 49 ЗЗД за сумата 421.943 лева.
Недоволен от решението е касаторът [фирма], С., представляван от адв. А. И. от АК – С., който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивния съд при невлязло в сила определение, с което е оставено без уважение искането на трето лице да встъпи в делото да подпомага една от страните, във връзка с пределите на влязлото в сила решение; за правомощията на въззивния съд при нередовност на исковата молба и по материалноправния въпрос за наличието на причинна връзка (включително и косвена) между противоправните действия и настъпилата вреда, когато ищецът не е закупил имота като участник в отменената публична продан, а го е закупил от купувача по нея, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 по тълк. дело № 1/2009 на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 7/2014 по тълк. дело № 7/2013 на ВКС, ОСГК, като прилага съдебна практика, както следва: Определение № 142/28.01.2014 на ВКС по гр. д. № 5422/2013; Решение № 70/27.04.2012 на ВКС по гр. д. № 748/2011; Решение № 945/15.03.2010 на ВКС по гр. д. № 3026/2008; Решение № 122/25.05.2011 на ВКС по гр. д. № 1203/2010.
Ответникът по жалбата и Министерство на правосъдието на Република България и третото лице-помагач Г. С. Д., я оспорват, като са изразили становище по нея в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е закупил от [фирма], С. с нотариален акт за покупко-продажба от 13.03.2006 г. собствеността върху недвижим имот, който е придобит от прехвърлителя с влязло в сила постановление за възлагане от 03.04.2003 г. по изп. дело № 4319/2002 на СИС, СРС, което е било обжалвано от длъжника по изпълнението С. „М. к.”, но с Решение от 16.05.2003 г. на СГС по гр. д. № 2360/2003 жалбата е оставена без уважение. С решение №1345/21.11.2005 на ВКС по гр. д. № 2229/2003 в производство по чл. 231, ал. 1, б „а“ ГПК (отм.) е отменено решението на СГС и делото е върнато на ново разглеждане на друг състав от същия съд, като с Решение от 31.03.2006 г. на СГС по гр. д. № 3591/2005 е отменена проведената публична продан и постановлението на съдия-изпълнителя за възлагане на имота от 03.04.2003 г., поради незаконосъобразност на извършените изпълнителни действия. С Постановление за възлагане от 27.09.2006 г. по същото изпълнително дело процесният имот е възложен на ищеца срещу платена продажна цена в размер на 648.000 лева. Платената от първоначалния купувач [фирма] продажна цена в размер на 422.600 лева (с изключение на сумата 657 лева) не му е била възстановена, като с договор за цесия от 05.11.2007 г., вземането е прехвърлено на ищеца [фирма] (с нотариална покана цесията е съобщена на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е неоснователен, тъй като макар да е установена незаконосъобразност на действията на служителя (видно от цитираните съдебни актове), както и вреда (доколкото ищецът е заплатил два пъти цената на процесния имот), но не е налице причинно-следствена връзка между неправомерното действие на съдия-изпълнителя и причинената на дружеството вреда. Съдът е приел, че причинната връзка следва да бъде доказана, а в случая ищецът не е закупил имота като участник в отменената публична продан, а от купувача по нея. По отношение на представения договор за цесия съдът е приел, че с него не възникват права за ищеца по отношение на иска по чл. 49 ЗЗД, доколкото с него е прехвърлено вземане към длъжника, което не е свързано с иска за непозволено увреждане.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси, макар да обуславят изхода на делото, нямат претендираното значение и са решени в съответствие с практиката на ВКС. По първия повдигнат въпрос, въззивният съд е съобразил установената практика, че влязлото в сила решение обвързва различните участници в производството според тяхното действително качество: насрещните страни – със силата на пресъдено нещо, а участниците на едната страна с обвързващата сила на мотивите (в случая третото лице нито има правен интерес от встъпването, нито качество на кредитор и за него не възникват регресни права в случай на уважаване на иска). Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос, тъй като въззивният съд има същото задължение, като първоинстанционния, при забелязване на нередовност на исковата молба да я остави без движение, ищецът да посочи в какво се състои нередовността, как може тя да бъде отстранена и да определи срок за това. Във връзка с третия поставен въпрос, с въззивното решение е съобразена установената практика, че на обезщетяване подлежат вредите, които са в пряка и непосредствена връзка с увреждащото деяние. Цитираното тълкувателно решение, с което се установява пряка или косвена причинна връзка, касае различно производство – за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност.
На ответника по жалбата Министерство на правосъдието, следва да бъде присъдена сумата 9.891, 22 лева разноски в касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140/22.01.2015 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3315/2014.
ОСЪЖДА [фирма], С. да заплати на Министерство на правосъдието сумата 9.891,22 лева разноски в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.