О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 933
гр. София, 19.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3270 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответника М. Д. Х. от [населено място], общ. Р., чрез пълномощника адвокат М. Г., срещу решение № ІV-26 от 27. 04. 2017г., постановено по в. гр. дело № 150/2017г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 84 от 24.06.2015г. по гр. дело № 288/2014г. на Айтоски районен съд в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място], със законен представител К. Ш. Р., срещу М. Д. Х. иск за установяване на вземане за сумата 16 790. 41 лева, представляваща договорена и невърната заемна сума – главница по сключен между страните договор за паричен заем от 25.09.2008г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред съда – 11.03.2014г. до окончателно изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 102/12.03.2014г. по ч.гр.дело № 187/2014г. по описа на Айтоски районен съд за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца [фирма] до размера от 2 279.60 лева.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е недопустимо като постановено по непредявен иск и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1/ „Може ли доказателства, събрани по друго дело, да служат като доказателство по настоящото производство, ако не са налице основанията по чл. 25 ГПК (съдебни поръчки), чл. 232 ГПК (при оттегляне на иск и предявяването му наново) и чл. 207 ГПК (обезпечени на доказателства)?“ и 2/ „Нищожна ли е като противоречаща на морала и добрите нрави клауза за заплащане на неустойка за забава (мораторна неустойка), чийто размер е 1/6 от размера на главницата?“. По първия въпрос касаторът сочи противоречие с решение № 439 от 20.12.2011г. по гр. дело № 1581/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 433 от 17.03.2010г. по гр. дело № 428/2009г. на Русенски районен съд и решение № 39 от 28.02.2014г. по в.гр. дело № 35/2014г. на Шуменски окръжен съд, а по втория въпрос – противоречие с ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и решение № 74 от 21.06.2011г. по гр. дело № 541/2010г. на ВКС, ІV г.о.. Във връзка с изложените касационни основания за недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК релевира противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /чл. 11.б/ и с решение № 41 от 02.02.2012 г. по гр. дело № 1540/2010г. на ВКС, ІV г.о..
Ответникът по касационната жалба – [фирма] подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. По въпроса за допустимостта на постановения съдебен акт излага доводи, че въззивното решение е съобразено с трайната, вкл. задължителната, практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК с цена над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото, след отменително решение № 211 от 26. 01. 2017г. по гр. д. № 958/2016г. на ВКС, в хипотезата на чл. 294 ГПК. Предмет на настоящото касационно производство е въззивното решение в частта му, с която е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, по който Бургаски окръжен съд е приел, че страните са обвързани от договор за заем, сключен на 25. 09. 2008г., обезпечен с ипотека върху недвижим имот, притежаван в режим на СИО между заемополучателя /ответника – касатор/ и неговата съпруга, изменен с анекс от 23. 03. 2009г., по силата на който е предоговорен размера, срока и падежната дата на всяка месечна анюитетна вноска по паричния заем /преструктуриран е дълга, а не е налице обективна новация, както твърди ответника/, по който е останало непогасено задължение на заемополучателя досежно главницата по заема в размер на 16 790. 41 лв., за която сума е основателен иска. С оглед извършените от ответника частични плащания на дълга преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, въззивният съд е съобразил дадените от ВКС задължителни указания по чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК в отменителното му решение за поредността на погасяване съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД /първо на дължимата възнаградителна лихва по договора в размер на 2% месечно, после на главницата по договора съобразно вноските по предвидения погасителен план и накрая на договорената мораторна неустойка по чл. 6/, при което въз основа на приетата при повторното въззивно гледане на делото икономическа експертиза, е счел за останала непогасена главница по процесния паричен заем сумата от 16 790. 41 лв.. Според същото експертно заключение с частичните плащания на ответника, възлизащи на общата сума 17 550 лв., са погасени: 7 340.41 лв. – възнаградителна лихва по процесния заем; 6 209. 59 лв. – главница по процесния заем и 4 000лв. – мораторна неустойка по процесния заем /изцяло погасена/. Намерил е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договорната възнаградителна лихва и на договорната мораторна неустойка поради противоречие с добрите нрави, като по отношение на неустойката е посочил, че договореният абсолютен размер от 4 000 лв. при просрочие на месечните вноски повече от един месец, се равнява приблизително на 1/6 от общия дълг, не зависи от продължителността на забавата, поради което не е прекомерен.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ответника не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване.
Оплакванията на касатора за недопустимост на въззивното решение, релевирани и при първото касационно обжалване, не биха могли да обусловят извод за допускане на касационно обжалване по служебен почин на съда, тъй като от една страна предмет на настоящото касационно обжалване е въззивното произнасяне по установителния иск по чл. 422 ГПК, който е първоначално заявената искова претенция от ищеца, която би подлежала на разглеждане и при недопуснато изменение по чл. 214 ГПК, а от друга страна изменението на първоначално предявения иск по реда на чл. 214 ГПК чрез предявяване на осъдителен иск за разликата от процесното вземане, която не е предмет на издадената заповед по чл. 417 ГПК, е в съответствие със задължителните разрешения в т. 11б ТР № 4 от 18. 06. 2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният от касатора въпрос за доказателствената сила на събрани в друго производство доказателства е изцяло неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, поради което не е от значение за изхода на конкретния правен спор и не съставлява общо основание за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По настоящото дело не са обсъждани доказателства, събрани в друго съдебно производство, а такива, представени в процесното заповедно производство, които освен това са приети като доказателства и в исковия процес, чрез приемането и прилагането към последния на материалите по заповедното дело.
По отношение на въпроса за действителността на процесната договорна клауза за неустойка с оглед спазване на добрите нрави, дори да можеше да се приеме за осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Значимостта на този въпрос за конкретния спор произтича от извършените от ответника частични погасявания, недостатъчни да покрият целия дълг /възнаградителна лихва, главница и неустойка/ и от необходимостта от прилагането на чл. 76 ЗЗД, за да бъде направен извод каква част от главницата по процесния заем – предмет на предявения установителен иск е останала непогасена. Съгласно т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване на примерно посочени критерии като размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Изводът на въззивния съд, че процесната мораторна неустойка, уговорена в твърд /абсолютен/ размер, съставляващ 1/6 ид.ч. от главния дълг, без да зависи от продължителността на забавата, при съобразяване с обстоятелството, че възнаградителната лихва по процесния договор за паричен заем няма обезщетителен характер, вкл. при забава на договорените месечни плащания, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, почива на преценка на всички правнорелевантни факти по правния спор към момента на сключване на договора за заем, която съответства на горепосоченото задължително разрешение в т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІV-26 от 27. 04. 2017г., постановено по в. гр. дело № 150/2017г. на Бургаски окръжен съд в атакуваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.