6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 933
София, 05.10.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджива
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №770/2017г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадени касационни жалби срещу решение от 08.08.2016г. по гр.д.№602/2016г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.ЗОДОВ.
Жалбоподателят – П. на БР поддържа, че с решението, в частта му, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ, са разрешени правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата.Моли да се допусне касационно обжалване.
Жалбоподателят В. П. З., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявния иск е дедн отговор на правен въпрос от значение за спора в противорчие с практиката на ВКС и в противоречие с практиката на съдилищата, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото- основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
С определение от 28.02.2017г. по ч.гр.д.№769/2017г. подадената частна жалба от П. на РБ срещу определение от 07.12.2016г. по гр.д.№602/2016г. на АС София, с което е оставена без уважение молба за изменение на решение от 08.08.2016г. по същото дело на АС София в частта за разноските, е присъединена за съвместно разглеждане в настоящия процес.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение частично, е осъдил П. на Р. да заплати на В. П. сумата 2000 лева обезщетение за имуществени вреди и сумата 10 000лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, както и допълнителни разноски за първата инстанция в размер на сумата 1 020 лева, наред с първоначлно присъдените такива от 480 лева.
Установено е по делото, че с полицейска заповед рег.№ 10246 от 10.08.2002г., ищецът В. П. е бил задържан за срок от 24 часа , а с постановление от 20.08.2002г. на дознател при I РПУ-СДВР е бил привлечен като уличен за престъпление по чл.198, ал.3, пр.2,вр.ал.1, вр. чл.20,ал.2 от НК и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 200 лева, която е била внесена на 20.08.2002г. Констатирано е, че на 23.10.2006г. Софийска районна прокуратурата е внесла обвинителен акт , но образуваното въз основа на него н.о.х.д.№ 14448/06г. по описа на СРС, е било прекратено с разпореждане на съда и делото върнато на СРП за отстраняване на процесуално нарушение. Установено е, че с обвинителен акт, внесен на 23.05.2007г. от СРП, е бил обвинен в извършване на престъпления по чл.194 ,ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, за което обвинение той е бил признат за невиновен с присъда от 16.06.2009г. по н.о.х.д. № 7100/2008г. на Софийски районен съд (СРС), като в хода на съдебното производство, с протоколно определение от 09.11.2007г., поради промяна на местоживеенето си, без да е уведомил за това съда, взетета по отношение на В. Р. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 200 лева е била заменена с по-тежка „задържане под стража“, която е била отменена с определение от 16.01.2008г. по в.ч.н.д.№ 75/2008г. на СГС и е била потвърдена първоначално определената мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 200 лева. Констатирано е, че с решение от 25.02.2010г. по в.н.о.х.д.№ 4234/2009г. на СГС, оправдателната присъда на СРС е била потвърдена.
При тези данни съдът е приел, че предявеният от В. П. срещу П. на РБ иск с правно основание по чл.2, ал.1, точка 3, предл.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване е основателен в размер на сумата 2 000 лева, заедно със законна лихва върху нея от 25.02.2010г. до окончателно изплащане е основателен и следва изцяло да се уважи.
При определяне обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване съдът е взел предвид продължилото 7 години, 6 месеца и 15 дни наказателно производство, в хода на което по отношение на В. П. е била приложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от един месец и 12 дни се е отразило негативно на психиката му, която пък е повлияла негативно телесното здраве на въззивника-ищец. Съдът е посочил, че незаконно упражнената процесуална принуда в наказателното производство е накърнила както социалния и семейния живот, така и професионалните интереси на пострадалия, който е бил обвинен от длъжностни лица на П. в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл.93, точка 7 от допълнителните разпоредби на НК. Посочил е, че съобразявайки в съответствие с обществения критерии за справедливост по чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ и следва да се съобрази и младата възраст на ищеца, който към момента на влизане в сила на оправдателната присъда е бил навършил 26 години и е приел , че за обезщетявяне на неимуществените вреди причинени на В. П. следва да се определи сумата 10 000 лева, ведно със законна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда–25.02.2010г., до окончателното й изплащане.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК П. на РБ поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и за критериите при определяне на обезщетение. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Представя решения на ВКС и въззивен съд по приложението на чл.52 ЗЗД.
Жалбоподателят В. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за точното приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД с оглед приложение на принципите за съразмерност и справедливост на обезщетението. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.Предсдтавя множество решения на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване по поставения от тях материалноправен въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл в решението си по материалноправния въпрос от значение за спора, посочен и от двамата жалбоподатели, касаещ преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, именно в съответствие с практиката на ВКС. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най -пълна степен за вредите от незаконните действия на органи на държавата. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса, поставен от П. на РБ, за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби на соченото в тях основание.
С оглед изхода на спора по двете жалби на жалбоподателите не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция.
По частната жалба на П. на РБ.
Частната жалба е неоснователна.
С решението си въззивният съд, съобразявайки фактическата и правна сложност на спора пред първата инстанция, която е била сезирана с обективно съединени искове за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, които са били разгледани само в едно открито съдебно заседание, е приел че с оглед разпоредбите на Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, под който минимален размер съдът не може да намали договорения адвокатски хонорар, П. следва да се осъди да заплати на ищеца допълнителни разноски за първата инстанция в размер на сумата 1020 лева.
С определение от 07.12.2016г. по гр.д.№602/2016г. на АС София е оставена без уважение молба на П. на РБ за изменение на решение от 08.08.2016г. по същото дело на АС София, в частта за разноските.
Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски по делото, ако е направил своевременно искане за присъждането им. В случая такова искане е било направено своевременно пред първоинстанционният съд, който не е присъдил дължимите се разноски в пълен размер, поради което въззивният съд със свое решение е присъдил допълнително такива в размер на 1020лева. Въззивният съд е съобразил направеното от п. възражение на основание чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на В. П. и е присъдил дължимото се такова съобразно Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което правилно е отказал в производство по чл.248 ГПК да измени решението си в частта за разноските.
При така установените факти Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че обжалваното определение на въззивният съд е правилно и следва да се потвърди.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 08.08.2016г. по гр.д.№602/2016г. на АС София.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 07.12.2016г. по гр.д.№602/2016г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: