4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 934
София, 30.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1767 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. Г. Я. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Я., против въззивното решение № 998 от 21 юли 2011 г., постановено по в.гр.д. № 892 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2011 г. в частта му, с която е отменено решение № 738 от 28 февруари 2011 г., постановено по гр.д. № 17512 по описа на районния съд в гр. Варна за 2010 г. за осъждане на П. на Р.Б. да заплати на Я. обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата над 1000 лева до присъдения размер от 4000 лева и е отхвърлил иска за сумата над 1000 лева.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано, защото решението не е справедливо, а изброените критерии от съда са формални; решението не съответства на възприетата практика на ВКС по подобни дела, макар анализът на фактическата обстановка да е правилен и в съответствие с доказателствата; не е отчетена в достатъчна степен продължителността на водене на делото и последиците по отношение на подсъдимия; ВКС е определил в свое решение за водено незаконно дело в продължение на 1 година и 10 месеца обезщетение в размер на 5000 лева, а воденото спрямо касатора е продължило 1 година и 2 месеца; касаторът бил неосъждан и продължителният период на водене на делото се отразил негативно на личния му живот, психика, месторабота и като общински съветник, бил е обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: практиката на ВКС относно критериите за приложение на чл. 52 ЗЗД е постоянна и във връзка с това доколко правилно са преценени доказателствата сами за себе си и във връзка с практиката на съдилищата. Представят се решения на ВКС по отменения ГПК и други влезли в сила съдебни решения.
Ответникът П. на Р. Б. не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че действията по привличане на касатора към наказателна отговорност са започнали с привличането към обвинение на 11 юни 2009 г., а оправдателната присъда е влязла в законна сила на 13 май 2010 г.; за целия този период касаторът е търпял неимуществени вреди; цялостната продължителност на производството, приключило в разумен срок, е 11 месеца, липсват данни за криминални прояви на касатора, наложена му била мярка за неотклонение „подписка” за периода 20 август 2009 г. – 15 май 2010 г., променено било психическото му състояние и приятелите му се отдръпнали от него; безспорно касаторът преживял негативни емоции, но воденото наказателно производство не е имало широк отзвук както в пресата, така и сред обществеността в града; съобразно интензивността и продължителността на претърпените от касатора психични страдания и тъй като през периода не му е било ограничено правото на свободно придвижване и принудително отделяне от семейството, касаторът следва да бъзе обезщетен със сумата от 1000 лева.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният правен въпрос касае тълкуване на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на съответния размер на обезщетението. По поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението и защо съдът приема този размер.
Касаторът твърди, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на справедливия размер на обезщетението предвид решение на ВКС, според което за водено наказателно производство в продължение на година и десет месеца на ищеца му е присъдено обезщетение в размер на 5 хиляди лева. Не се сочи обаче наличие на различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентичен случай, доколкото изобщо подобна идентичност може да има, предвид разликата в обективните и субективните елементи, влияещи на степента на засягане и последиците от нея върху нематериалните блага, притежавани от увреденото лице. Представените решения на състави на ВКС по отменения ГПК също не обосновават подобно противоречие, тъй като съдилищата са взели предвид установените по конкретните спорове обстоятелства и последиците от тях за ищеца. В случая съдът подробно е анализирал последиците от воденото наказателно производство, произтекли в личния и обществения живот на ищеца и обосновано е заключил, че присъденото от първата инстанция обезщетение е завишено.
При тези изводи следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 998 от 21 юли 2011 г., постановено по в.гр.д. № 892 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2011 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: