О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 934
гр.София,
05.10.2017г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 740 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2462 от 22.12.2016 г., постановено по гр.д. № 4537/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което като е отменено частично решение от 28.07.2016 г. по гр.д. № 13/2016 г. на Окръжен съд – Враца е уважен частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, като за разликата до 30 000 лева искът е отхвърлен, както и за сумата от 5000 лева – обезщетение за нарушено право на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство по НОХД № 1843/2010 г. по описа на РС Враца.
Жалбоподателят – П. РБ поддържа, че решението в частта, с която са уважени исковете на ищеца за присъждане на обезщетение са неправилни поради основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
В писмен отговор ответната страна – Ц. Е. М., чрез процесуалния си представител адв. С. Г. оспорва жалбата с доводи за нейната неоснователност и поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по същество. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение е прието, че спрямо ищеца Ц. Е. М. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по което е постановена оправдателна присъда № 108 от 13.11.2013 г. по НОХД № 1843/2010 г. на РС – Враца, НО, 3 състав, влязла в сила на 11.03.2015 г., с която Е. е признат за невиновен. Наказателното производство е започнало на 12.210.2004 г., когато е образувано срещу ищеца и други лица и е продължило общо 11 години, като в досъдебната си фаза то е започнало на 12.10.2004 г. и е приключило на 30.11.2010 г., което е прието за безспорно с оглед установените от Инспектората на В. по реда на чл. 60в, ал. 8 ЗСВ с констативен протокол от 09.10.2015 г. обстоятелства. В последния е констатирано също, че делото се е провело при наличието на фактическа и правна сложност, обусловена от множеството повдигнати обвинения, разпитани лица, назначени експертизи и изследвани образци от подписи. Установено е по делото, че повдигнатото обвинение е било за тежко престъпление, а воденото наказателно производство е станало общоизвествен факт в рамките на [населено място], където обвинението е получило широк медиен отзвук. Обсъдено е, че медийното отразяване на наказателното производство срещу ищеца не е вреда, а обстоятелство, което влияе върху интензитета на вредите от злепоставяне/накърняване на доброто име на незаконно обвинения или преживения от него стрес, т.е. преценява се на плоскостта на чл. 52 ЗЗД, с оглед на което е без значение по чия инициатива е станало обект на публикации в печатни издания обвинението на ищеца и как е интерпретирано то от медиите. Изложени са и мотиви, че конкретните морални вреди, които са в рамките на обичайните негативни преживявания, както и причинно-следствената връзка между тях и обвинението не подлежат на формално доказване, а е достатъчно единствено установяването на увреждащото действие. Извън обичайните вреди обаче е счетено, че ищецът не е провел необходимото пълно и главно доказване, а сочените заболявания – диабет II тип и хипертония, не се намират в пряка обусловеност от незаконното обвинение. При тези съображения съдът е достигнал до извод за справедлив размер на обезщетение от 15 000 лева неимуществени вреди, като е отдал превес на обстоятелствата, че наказателното производство е продължило близо 11 години, като през цялото време М. е бил с мярка за неотклонение, макар и най-леката и е наложило участието на ищеца в множество процесуални и процесуално-следствени действия за дълъг период от време. По иска за вреди от нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок, съдът е достигнал до извод за допустимостта на основателността му при съображения за липса на споразумение по инициираната от ищеца административна процедура по глава I. на ЗСВ и отсъствие на доводи във въззивната жалба по отношение на възприетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 5000 лева.
В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г. Сочи се, че обжалваното решение противоречи на тълкуването, дадено в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Като следващ материално-правен въпрос се сочи този за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Изтъква се и довод за това, че при прегледа на съдебната практика на отделните съдилища се установява определяне на обезщетения в големи различия при сходни случаи, като се сочат решение № 20 от 31.01.2014 г. по гр.д. № 4907/2013 г., IV г.о. на ВКС; решение № 161 от 03.06.2016 г. по гр.д. № 377/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 151 от 13.05.2014 г. по гр.д. № 5386/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 15 от 10.03.2016 г. по в.гр.д. № 405/2015 г. на БАС.
Първият от поставените въпроси е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл като е разграничил последните от наведените от ищеца обстоятелства, които не са установени при условията на пълно и главно доказване или които не се намират в непросредствена обусловеност с увреждащите действия на прокуратурата. Затова не може и да се счете, че решението е постановено без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай“ и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай“. Обсъдените в това тълкувателно решение хипотези не са относими към настоящия случай, доколкото не е разглеждан довод на страните за съпричиняване на вредоносния резултат. В контекста на възприетата голяма продължителност на наказателното производство не са релевирани факти за действия, осъществени от ищеца, а са обсъдени големия брой обвинени и разпитани лица и множеството приобщени доказателства и процесуално-следствени действия, които нямат за причина поведението на пострадалото лице.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и Бургаския апелативен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като не е възможна уравниловка между отделните случаи. Ето защо не може да се сподели, съответно да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение и довода, че при сходни случаи са присъдени различни по размер обезщетения. В приложената практика се разкриват фактически обстоятелства, които се различават от възприетите по процесното дело, като не може да се търси тъждество между отделните факти, които в конкретната си съвкупност обуславят размера на справедливото обезщетение – включително тези, отнасящи се до личността на дееца, до извършените процесуални действия в хода на наказателното производство, специфичното им отражение върху неимуществената сфера на пострадалия и др. С оглед на извода за липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, касационно обжалване на въззивното съдебно решение не следва да се допусне.
С оглед изхода на спора, в полза на ответника по жалбата Ц. Е. М. следва да се присъди сумата от 1100 лева – представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в касационното производство.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.12.2016 г., постановено по гр.д. № 4537/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд .
ОСЪЖДА П. Р. Б. да заплати на Ц. Е. М. от [населено място] сума в размер на 1100 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: