О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 935
С. 20.12.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВ : И. П. М. Р.
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3085 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. против въззивно решение № 126 от 5.05.2017г. по в.гр.д. № 199 по описа за 2017г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 70 от 9.02.2017г. по гр.д. № 9007/2015г. на Районен съд Перник като са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ и са присъдени разноски.
Становището на ответната страна, изразено в подадения отговор, е за недопустимост поради липса на конкретно изложение на касационните основания и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира направените по делото разноски без да представя доказателства за реалното извършване на такива.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В представеното към касационната жалба изложение касаторът формулира само един въпрос: „Възможно ли е прекратяване на трудовия договор, на основание чл.328 ал.1 т.7 КТ, когато поради производствена необходимост се налага преместване на една единствена длъжност от едно населено място в друго, при отказ на работника да последва това преместване на заеманата от него длъжност?” Позовава се на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В останалата част, развива доводи за неправилност на постановения въззивен акт. Без изрично да формулира други въпроси, касаторът се позовава се на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като представя незадължителна съдебна практика във връзка с чл.328 ал.1 т.7 КТ – решение № 633 от 3.05.2006г. на ІІІ г.о.
Ищецът е работил за ответника от 1998г., като в последните години е заемал длъжността „Магазинер”, с място на работа поделение в [населено място]. Трудовото му правоотношение първоначално е било прекратено, на основание чл.328 ал.1 т.4 КТ, през 2009г., като е възстановен от съда, считано от 28.05.2012г. Със сега обжалваната заповед от 2.10.2015г., е уволнен на основание чл.328 ал.1 т.7 КТ. Като фактическо основание е посочено решение на УС на Ч. [фирма] за промени в структурата на персонала и организацията на работа в дружеството, изразяващи се в: „промяна на мястото на работа – от [населено място] в [населено място]- на служителите на длъжност „магазинер”. /Не се спори по делото, че длъжността „магазинер” е единствена/. Твърди се, че ищецът е бил поканен и след негов отказ от 2.10.2015г. /оформен с подписи на свидетели/, е прекратено трудовото му правоотношение. По делото е било безспорно, че след възстановяването му на работа, реално той не е изпълнявал длъжността „магазинер”, тъй като му е разпоредено да изпълнява трудовите си задължения в стая № 20, без да е допускан в складовете на дружеството.
Въззивният съд е приел за основателни предявените искове поради липса на доказателства за наличие на изискуемите се предпоставки по чл.328 ал.1 т.7 КТ за прекратяване – реално преместване на предприето или на негово поделение /в заповедта няма конкретика – не е посочено кое поделение се премества, нито дали става въпрос за цялото предприятие или част/ и поради липса на мотивирано писмено предложение от работодателя към работника за преместване /счел е че разписаната при отказ покана, не съставлява подобно предложение/.
Настоящият съдебен състав намира, че по изрично поставеният от касатора въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице посоченото от касатора специално основание – въпросът не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВКС. Съгласно същата елементите на фактическия състав по чл.328 ал.1 т.7 КТ са два: преместване на предприятието или негово поделение в друго населено място, или местност и отказ на работника или служителя да го последва. Нормата изисква преместване на цялото предприятие или на негово поделение. Прилага се само при преместване на осъществяваната дейност, не и когато преместването касае само една, отделна длъжност. Преместват се отделни поделения, когато те са множество и всяко изпълнява обособена част от общия предмет на дейност на предприятието, поради което преместването му в друго населено място е подчинено на свои изисквания и съображения и не води до преместване на цялото предприятие. Под понятието „поделение” се визират отделни цехове, лаборатории, отдели, служби, представителства, ведно с материално-техническата им част /машини, съоръжения, суровини/ и съответно изпълняващия трудовите функции личен състав. Именно защото става въпрос за преместване на цялостна дейност, законодателят е предоставил възможност на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с тези от работниците, които откажат да последват местещото се предприятие или поделение. При това работодателят не може да уволнява работника само поради решението си да премести предприятието. Това може да стане, ако той отправи към работника писмено предложение да го последва и само ако работникът изрично му откаже. Основанието по чл.328 ал.1 т.7 КТ не може да бъде използвано от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение за конкретна длъжност /какъвто е настоящия случай – на преместване в друго населено място, което е на разстояние от повече от 150км., на единствената в предприятието щатна длъжност „магазинер”/, защото за тази хипотеза, роботодателят разполага с други основания за прекратяване на трудовото правоотношение. Цитираното от касатора решение по гр.д. № 633 от 3.05.2006г. на ІІІ г.о. /без задължителен характер/, не дава основание за друг извод, тъй като то не е постановено във връзка с поставеният от касатора въпрос, а касае друг – дали изискването за форма на отказа на работника да последва предприятието, когато се променя населеното място, в което се извършва дейността, е за действителност или за доказване.
Относно изложените от касатора доводи за неправилност на постановения въззивен акт, следва да се посочи следното: Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Същият, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. К. съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Развитите от касатора доводи за неправилност на изводите на въззивния съд, не могат да се разглеждат като въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, а визират основание по чл.281 ГПК, по което във фазата по допустимост, касационната инстанция не може да се произнася.
Съдът не присъжда разноски, в полза на ответната страна, поради липса на ангажирани доказателства за реално извършване на такива.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 126 от 5.05.2017г. по в.гр.д. № 199 по описа за 2017г. на Пернишки окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.