О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 936
София, 27.11. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2027 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат С. Д. от АК-Л. срещу решение № 188 от 18.10.2017 г. по в. гр.д. № 396/2017 г. на Окръжен съд Ловеч в частта, в която е отменено решение № 94 от 20.03.2017 г. по гр.д. № 1731/2016 г. на Районен съд Ловеч и вместо това е уважен предявения иск на Т. М. Т. срещу [фирма], на основание чл.200, ал.1 КТ, за още 35 000 лева (общо 40 000 лева), като обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 21.11.2013 г., ведно със законната лихва от същата дата до изплащането на сумата. В нея се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както изисква чл.52 ЗЗД и са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. „Може ли съдът да присъди обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука без преди това да изследва въпроса за дължимото застрахователно обезщетение и без да приспадне от размера на възприетите от съда неимуществени вреди застрахователното обезщетение”; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими към спора доказателства, които поради грешно разпределяне на доказателствената тежест, неточност или непълнота на дадените в доклада на първоинстанционния съд указания, не са събрани при първоинстанционното разглеждане на делото”. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС.
От Т. М. Т. чрез адвокат В. Н. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че решението не следва да се допуска до касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК.
С определение № 383/30.10.2018 г., настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение е постановил спиране на производството по гр.д. № 2027 по описа за 2018 г. до произнасянето по конституционно дело № 10/2018 г., което е приключило с решение № 15 от 06.11.2018 г. Според мотивите на конституционния съд, чрез законовия критерий „очевидна неправилност” се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че работодателят отговаря за причинените вреди на ищеца от злополуката на 21.11.2013 г., призната за трудова с разпореждане № 14 от 12.12.2013 г. на Р. – Л., тъй като е във връзка с извършвана работа по трудово правоотношение. За неоснователно е прието възражението на работодателя за груба небрежност на пострадалия, тъй като е употребил алкохол при инцидента и е извършвал работа, която не му е била възлагана. С оглед заключението на вещото лице за степента на травматичното увреждане – ампутация на ІІ, ІІІ и V пръсти на лявата ръка, признатата трайно намалена работоспособност – 53 % и възрастта на пострадалия, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 40 000 лева, което се дължи със законната лихва от злополуката до изплащане на сумата.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на работодателя за вредите от трудова злополука на основание чл.200, ал.1 КТ. Мотивите и диспозитива на решението са израз на предоставената на съда правораздавателна власт и компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност засягаща търсената от страните защита.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд поради следните съображения: Първият поставен материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд цитирана от касатора – решение 725 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 403/2010 г. на ІІІ г.о. и решение 190 от 26.07.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. на ІV г.о. С първото от тях се дава отговор на процесуалноправния въпрос за необходимото съдържание на документа, за да може работодателят да докаже наличието на застрахователен договор и плащане /изпълнение на застрахователя/ по него, когато е било направено възражение за прихващане с получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите на основание чл.200, ал.4 КТ. С второто решение се приема, че при доказване елементите на фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ, съдът трябва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, от което да приспадне платеното от застрахователя обезщетение, установено със съответните писмени доказателства, т.е. при доказано получаване на суми по договор за застраховане, съдът е длъжен да ги приспадне от общия размер на обезщетението. В конкретния случай, въззивният съд е взел отношение по всички релевантни за спора обстоятелства – установил е наличието на трудово правоотношение между страните, настъпването на инцидент, признат за трудова злополука с влязъл в сила индивидуален административен акт, а при липсата на доказателства за плащане на суми по сключен договор за застраховка е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с практиката на ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., според което критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай.
Отговор на процесуалноправния въпрос е даден в т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с която се приема, че дори дължимите от първата инстанция процесуални действия да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора, страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая, възивната инстанция по същество е приела за доказано, че е налице хипотезата на чл.200, ал.1 КТ и с оглед липсата на доводи в писмения отговор на въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото е постановила решение в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд. В този смисъл, поставените в изложението към касационната жалба въпроси не обуславят основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК
От Т. М. Т. са поискани разноски за касационната инстанция за възнаграждение на адвокат В. Н. от АК-София, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 29.01.2014 г. за предоставяне на безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., вр.чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 2027/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188/18.10.2017 г. по в. гр.д. № 396/2017 г. на Окръжен съд Ловеч.
ОСЪЖДА [фирма], представлявано от А. Х. А., ЕИК[ЕИК], да заплати на адвокат В. Н. от АК-София възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1297,50 (хиляда двеста деветдесет и седем лева, петдесет стотинки) лева, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.