5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 936
София, 30.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. ИВАНОВА
Емилия Василева
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 995/ 2010 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на А. Н. – ЕТ с фирма “Д. – 98 – А. – джабар Н.” – гр. П. срещу Определение № 3164 от 22. ХІ.2010 г. по ч.гр.д. № 3070/ 2009 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено Определение от 6.Х.2010 г. по гр.д. № 13 351/ 2010 г. на Пловдивски районен съд за прекратяване производството по делото поради недопустимост на иск по чл. 124 ал. 4 ГПК за установяване неистинност на Фактура № 41 874/ 12.ХІ.2006 г. Жалбоподателят излага, че определението е неправилно, тъй като съдът е смесил правилата за допустимост на установителния иск, с правилата на обвързващата сила на писмения документ, като може в отделно производство да се оспори документа и е налице правен интерес, тъй като документът рефлектира върху субективното материално право, предмет на иска, а обвързващата сила на частния документ рефлектира на вида доказателствени средства, с които ще се установява твърдяната неистинност. Жалбоподателят поддържа, че има правен интерес, тъй като при положително решение, ще иска отмяна на осъдителното решение по чл. 303 ал. 1 т. 2 ГПК и тъй като фактурата е частен удостоверителен документ, който е неверен, не е налице съответствие между документа и удостоверителното данъчно събитие и с оспорването на документа ще се разруши удостоверителната му сила, както относно удостоверяването, така и относно датата и мястото на възникване на събитието. В Изложение по допустимостта към касационна частна жалба жалбоподателят поддържа, че въпросите: 1. допустимо ли е предявяване на установи – телен иск по чл. 124 ал. 4 ГПК независимо от вида на документа, 2. каква е процесуалната форма на защита при пропускане да се оспори истинността на частен документ във висящо исково производство и 3. фактурата частен документ ли е или след нейното осчетоводяване и данъчно отразяване тя се превръща в официален документ относно съдържащата се в нея сделка, касаеща данъчно третиране, са въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, и тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което се прегражда по – нататъшното развитие на делото, намира, че касационната жалба е допустима на основание чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното определение е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска. Изложени са съображения, че предмет на иска е установяване неистинност на Фактура № 41 874/ 12.ХІІ.2006 г. относно съдържанието й, с твърдение, че на отразените в нея дата и място, ищецът не е сключвал с ответника продажба на стоки и не ги е получавал, която фактура, като частен свидетелстващ документ, не се ползва с материална доказателствена сила, освен когато удостоверява неизгодни за издателя й факти – признание, което съдът преценява наред с останалите доказателства. Съдът е посочил, че съгласно чл. 180 ГПК, фактурата се ползва с формална доказателствена сила – удостоверява, че съдържащите се в нея изявления са направени от лицето, което я е подписало и не удостоверява верността на тези изявления. Съдът е заключил, че фактурата не носи подписа на ищеца и тъй като ищецът оспорва верността на съдържанието й, а фактурата не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, е недопустим предявеният иск за установяване неистинността на частния документ.
От посочените от жалбоподателя правни въпроси, с оглед данните по делото, може да се изведат релевантните за спора процесуалноправни въпроси и те са: каква е доказателствената сила на частен свидетелстващ документ – данъчна фактура, издадена от търговско дружество, неподписана от ищеца и допустим ли е иск за установяване, че е неистинска, когато ищецът е пропуснал да оспори фактурата в исковото производство, в което е представена. Няма отношение към делото и не е релевантен за спора изложеният от жалбоподателя въпрос: превръща ли се частният документ – фактурата, след нейното осчетоводяване и данъчно отразяване, в официален документ относно съдържащата се в нея сделка, касаеща данъчно облагане – този въпрос не е разрешен от въззивния съд и както и да се реши, това няма да се отрази на изхода на делото по предявения установителен иск за неистинност на фактурата.
По изложения процесуално правен въпрос за оспорване истинността на частен свидетелстващ документ (в случая данъчна фактура), има установена съдебна практика, която е в смисъл, че по своето естество оспорването на истинността на документа, е предявяване на инцидентен установителен иск – чл. 124 ал. 4 ГПК – по който съдът със сила на пресъдено нещо решава спора за истинността на документа. Инцидентното оспорване на истинността на документа може да е в рамките на висящия исков процес, като защита срещу доказателствената сила на документа, в който страната оспорва истинността му и доказва, че той е неистински (чл. 193 ГПК), или преди образуване на делото, когато страната може да предяви установителен иск за истинността на документа – чл. 124 ал. 4 ГПК, като поиска спиране на делото по осъдителния иск до решаване на въпроса за оспорения документ.
Фактурата, като частен свидетелстващ документ, има формална доказателствена сила само относно факта на писменото изявление и неговото авторство (не обхваща датата и мястото на издаване така, както са посочени) и като свидетелстващ документ материализира удостоверителното изявление на издателя относно определени факти (в случая за доставянето и получаването на стоките). Свидетелстващият документ може да бъде автентичен или неавтентичен (подправен, с оглед авторството) и верен или неверен (с оглед това удостоверителното изявление отговаря ли на действителното фактическо положение или не), като неистинските документи (неавтентичен и неверен) нямат доказателствена сила. При оспорване на фактурата, с всички доказателствени средства (чл. 193 ал. 2 ГПК) страната може да опровергае съдържанието й, като установи, че документът е неистински (подправен, неавтентичен) и не удостоверява факта, за който свидетелства. Свидетелстващият документ има материална доказателствена сила, която се състои в доказателственото значение на документа за този стоящ извън него факт, който се удостоверява от материализираното удостоверително изявление, а когато се касае за частен документ – за удостоверените неизгодни факти. С оспорването на истинността на документа се цели да се разруши доказателствената му сила – страната може да оспори истинността му, да докаже, че е неистински (чл.193) – когато документът е свидетелстващ при оспорване на истинността страната поддържа, че е неавтентичен (отрича формалната доказателствена сила) или че е неверен (отрича материалната доказателствена сила на свидетелстващия документ с твърдението, че удостовереното в него не отговаря на действителното фактическо положение). Оспорването на верността на документа, като средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила, влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи документи. При частните свидетел – стващи документи защитата срещу тяхната материална доказателствена сила не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа, защото съдът не е обвързан от тази доказателствена сила, а след като съдът е постановил да се извърши проверка на истинността на документа, я преценява с оглед всички допустими доказателства, събрани по делото и или отхвърля оспорването, или го уважава, като изключва неистинския документ от доказателствата.
Ищецът е следвало своевременно в исковото производство, в което фактурата е представена, да оспори верността й на частен свидетелстващ документ, като опровергае съдържанието й с допустимите доказателствени средства. Като основава предявения установителен иск на твърдението, че удостовереното във фактурата обстоятелство, не отговаря на действителното фактическо положение, че това е неистински документ, ищецът оспорва доказателствена сила на фактурата, по който въпрос е налице влязло в сила решение по предявения осъдителен иск, по който е зачетена удостоверителната сила на фактурата, който въпрос не може да се пререшава и е недопустимо оспорването сега на фактурата по чл. 193 ГПК. Ищецът няма правен интерес от предявения установителен иск и защото е приключило производството по делото по осъдителния иск, което не е било спряно, за да се разреши в отделно производство въпросът за истинността на фактурата. Недопустим е предявеният иск по чл. 124 ал. 4 изр. 1 ГПК за установяване неистинност на фактурата и факта, че тя е документ с невярно съдържание.
Тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената съдебна практика по изложения релевантен за делото процесуалноправен въпрос, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. С оглед посочената съдебна практика по въпроса за допустимостта на установителния иск и правния интерес от предявяването му, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 3164 от 22.ХІ.2010 г. по ч.гр.д. № 3070/ 2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: