О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 939
София, 20.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2720 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. а. п. чрез прокурор М. Д., против решение № 163 от 22 януари 2016 г., постановено по в.гр.д. № 2097 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 1227 от 17 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 1966 по описа на Софийския градски съд за 2014 г. в частта му за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на Х. Д. Л. и на М. И. Л. – двамата с адрес в [населено място], по 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 27 май 2013 г., и по 7000 лева обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, и в частта на въззивното решение, с което е отменено първоинстанционното и на Х. Д. Л. са присъдени допълнително 1000 лева обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Обжалва се въззивното решение и в частта му за потвърждаване на първоинстанционното за осъждане на прокуратурата да заплати на Х. Д. Л. сумата от 1314,15 лева обезщетение за имуществени вреди – пропусната законна лихва върху сумата от 5000 лева внесена парична гаранция за периода 14.02.2008 г. – 27.05.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 27 май 2013 г., и да заплати на М. И. Л. сумата от 1275 лева обезщетение за имуществени вреди – пропусната законна лихва върху сумата от 5000 лева внесена парична гаранция за периода 28.04.2008 г. – 27.05.2013 г., ведно със законната лихва от 27 май 2013 г.
В жалбата се твърди, че при постановяването на решението в обжалваната му част съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е допуснал и нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди. Поддържа се, че присъждането на обезщетение за заплатени адвокатски хонорари противоречи на решение на ВКС, съгласно което се дължи обезщетение за заплатен адвокатски хонорар, но в разумния и обичайния размер. Излага се тезата, че присъдените пропуснати законни лихви са дължими само за периода от внасянето на паричната гаранция до нейното изменение – при изменението на мярката за неотклонение в „подписка” на 24 февруари 2010 г. ищците не са предприели своевременни действия за връщане на сумите, внесени като парична гаранция. Касаторът приема, че въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на претърпените от ищците неимуществени вреди, като уважената част от иска е прекомерно завишена и не съответства на реално претърпените вреди и на принципа на справедливостта. Оспорва се като неправилно изключването от въззивния съд на прилагането на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, доколкото по делото е установено, че с поведението си ищците са станали причина за образуване на наказателното производство, с което са допринесли за увреждането. Подценено било, че търпените от ищците неимуществени вреди от наложените им ограничителни мерки са били изцяло в резултат на тяхното недобросъвестно процесуално поведение, а и не можело да се направи заключение, че има причинно-следствена връзка между сочените заболявания и действията на разследващите органи под ръководството на държавното обвинение. В допълнение към жалбата се сочи, че претендираните имуществени вреди за заплатен адвокатски хонорар в наказателния процес, са в прекомерен размер, тъй като не са съобразени с липсата на фактическа и правна сложност на наказателното дело и те надхвърлят разумния и обичаен размер, критериите за който се съдържат в Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения. Това становище се обосновава с липса на изложени причини, които да налагат заплащане на многократно надхвърлящ минималния размер от 500 лева хонорар, не е имало необходимост и не са проявени някакви прекомерни или специални по своя характер процесуални усилия или активност, в досъдебната фаза спрямо ищците са извършени малък брой процесуално-следствени действия, а съдебната фаза също не се отличава с голяма продължителност. Твърди се, че липсва пряка и непосредствена причинна връзка между твърдяната вреда и воденото наказателно производство за лихвата върху внесената гаранция. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява наличието на всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответниците Х. Д. Л. и М. И. Л. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Н. А., в отговор на касационната жалба сочат доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
В частта на въззивното решение, в която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на исковете на Х. и М. Л. против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в следствие на незаконно наказателно преследване за сумата над 10000 лева до претендираната от по 50000 лева за всеки от тях, ведно със законната лихва от 27 май 2013 г., е подадена касационна жалба и от Х. Д. Л. и М. И. Л. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Н. А..
В касационната жалба като порок на въззивното решение в обжалваната му част се сочат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че в решението липсват мотиви и не са обсъдени по естеството на повдигнатите срещу тях обвинения – за по няколко данъчни престъпления, извършени като продължаваща престъпна дейност, спрямо всеки от тях, отражението на обвиненията върху честта и личното достойнство на касаторите, изпитаните от всеки от тях стрес и напрежение, загуба на тегло, прояви на нервност, ранни признаци на менопауза у Л., ограничаващия характер на наложената им за повече от три години мярка за неотклонение „подписка”, затруднената им професионална реализация и неудобството да се превежда и представя влезлия в сила оправдателен акт пред различни партньори и институции, необходимостта от непрекъснати и специални грижи с цел неутрализиране на въздействието на процеса върху семейството и дъщерите им, неотшумялото и досега негативно въздействие от наказателното производство. Поддържа се, че не са били обсъдени възражения за допуснати още от първата инстанция нарушения. Касаторите приемат присъдения размер на обезщетението за нарушаващ разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, без да е отчетена наложената им в продължение на повече от две години мярка „забрана за напускане на страната”, отразила се на целия им живот като личности, семейство и родители. Недооценени са били и вредите, причинени от интензивното медийно отразяване на случая.
Ответникът по тази жалба П. на Р. Б., не взема становище.
След като съобразява образуваните срещу двамата ищци досъдебни производства, престъпленията, за които са били привлечени като обвиняеми, взетите мерки за неотклонение, мерките за процесуална принуда, привличането им като обвиняеми, образуваното наказателно от общ характер дело, оправдаването им след девет открити съдебни заседания, отмяната на мерките за процесуална принуда и мерките за неотклонение, протестирането на оправдателната присъда и влизането в сила на потвърдителното решение на въззивния съд, при продължило повече от пет години наказателно производство за извършени тежки умишлени престъпления и ограничаването от близо две години на правото на свободно придвижване, заплатените от двамата възнаграждения по договори за правна защита и съдействие, въззивният съд приема, че отговорността на държавата следва да бъде ангажирана по исковете за заплащане на имуществени и неимуществени вреди. Предвид критериите, установени в съдебната практика с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото съдът определя като справедливо обезщетението от по 10000 лева за всеки от ищците за претърпените от тях неимуществени вреди. За основателни са приети претенциите за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесените парични гаранции за съответните периоди, като според представените доказателства за заплащане на адвокатски възнаграждения са приети за основателни и исковете в съответния им размер.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените и в двете касационни жалби въпроси.
В приложеното към жалбата на прокуратурата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване като значим за изхода на делото е поставен въпросът за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Значението на въпроса се обосновава с доводи за нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Същевременно, в приложеното към жалбата изложение не се съдържа достатъчно конкретно посочване на обстоятелствата, които са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищците вреди, причинени от незаконно наказателно преследване. Без такава конкретизация не е възможно да се прецени дали поставеният от касатора въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, нито такава преценка може да бъде извършена при съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания. Същите са адресирани към неправилния анализ от въззивния съд на обстоятелствата относно проявена от ищците процесуална недобросъвестност и отсъствието на причинно-следствена връзка между сочените от ищците страдания и действията на разследващите органи под ръководството на държавното обвинение. Тези оплаквания обаче са свързани не с пренебрегването на дадени обстоятелства, а с тяхната оценка от въззивния съд, правилността на която настоящият състав може да прецени във фазата по разглеждане на касационната жалба по същество. Въз основа на изложеното следва да се заключи, че не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Идентичен въпрос, подкрепен с доводи за липса на произнасяне на въззивния съд по всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, се поставя и в приложението към касационната жалба на Л.. Този довод също се основава на твърдения за противоречие с ППВС № 4/1968 г., които не могат да бъдат споделени от настоящия състав. В мотивите на решението си съдът е отчел широкото медийно отразяване на наказателното преследване и неговото негативно въздействие върху здравето, честта и достойнството на подсъдимите. Като е изложил фактическите обстоятелства и исканията на страните въззивният съд е отчел тяхното значение за определянето на справедливия размер на присъдено обезщетение. Липсата на изричен довод в обжалваното решение за относителния принос на всяко едно конкретно обстоятелство към настъпилото за ищците увреждане, не означава, че тези обстоятелства са били пренебрегнати или недостатъчно оценени от съда при определянето на размера на обезщетението.
Според прокуратурата в обжалваното въззивно решение се съдържа противоречие с цитираното постановление на Върховния съд от 1968 г. и със задължителните указания в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, ВКС, защото част от твърдените от ищците имуществени и неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Прокуратурата поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Липсата на изричен словесен израз в обжалваното въззивно решение, сочещ изводите на съда относно причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, не означава липса на мотиви на съда по този елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Съдът е подложил на анализ доказателствата по делото и е отчел вредоносния характер на установените с тях обстоятелства. В решението последователно са изложени действията на прокуратурата, от една страна, по повдигането и поддържането на обвинение, продължителността на наказателното преследване, взетите мерки за неотклонение, а от друга страна е разгледано въздействието на тези обстоятелства върху ищците. Преценени в тяхната взаимна връзка, тези мотиви обосновават извода на съда за наличието на причинно-следствената зависимост между двете групи обстоятелства. Ето защо, поставеният от касатора въпрос не води до допускане на касационното обжалване, доколкото съдържащото се в него твърдение за липса на мотиви във въззивното съдебно решение не съответства на данните по делото.
На следващо място прокуратурата поддържа, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на имуществените и неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сходно питане, а именно какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, се поставя и в изложението на Л.. К. съд намира, че тези питания на страните също не обосновават общо и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решението си въззивният съд е посочил, че обезщетението следва да бъде определено по справедливост, като се е позовал и на критериите, установени в съдебната практика и в ППВС № 4/1968 г. В тази връзка са изложени относимите обстоятелства, които обуславят и крайния извод за справедливия размер на присъденото обезщетение – възрастта на ищците и тяхното обществено положение; продължилото повече от пет години наказателно преследване, в който период по отношение на всеки един от ищците са извършени процесуално-следствени действия; обстоятелството, че повдигнатите обвинения са били две и са за тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; наложените за продължителен период от време мерки за процесуална принуда; широкото медийно отразяване на наказателното преследване и негативното му въздействие върху здравето, честта и достойнството на ищците. Посоченото разкрива заключението на съда, че присъденият размер на обезщетението достатъчно справедливо отразява степента на увреждането на ищците, както и приноса на осъщественото от прокуратурата поведение към настъпването на вредите. Неотносима е, на следващо място, представената от прокуратурата практика, обосноваваща тезата за нееднаквото разрешаване на сходни случаи. В решение № 255 по гр.д. № 1011/2015 г., III г.о., е разгледан въпросът за правомощието на съда при предявен иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес. В решение № 115 по гр.д. № 697/2010 г., III г.о., се тълкува въпросът за начина за определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се възприемат постановките на ППВС № 4/1968 г., а разгледаните по съществото на делото релевантни факти не съвпадат напълно с тези по настоящото дело – различен е периодът на наказателното преследване, степента на увреждането, наложените мерки за неотклонение и др. По същия правен въпрос е било допуснато касационно обжалване и в посоченото от касатора решение № 9 по гр.д. № 733/2011 г., III г.о., в което се възприемат установените от съдебната практика разрешения. Решение № 229 по гр.д. № 1179/2012 г., ІV г.о., възпроизвежда възприетите в обсъжданите вече тълкувателни актове разрешения. Всички тези посочени от касатора съдебни актове не обективират практика, от която да се установява противоречие на дадените от въззивния съд разрешения със задължителните указания на ВС и ВКС, нито се обосновава твърдението за различно разрешаване на сходни случаи. Освен това, при преценката на относимите по различните спорове факти е явно, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС, включително по-горе цитираната. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво на еднородни случаи. Довод за нееднаквото разрешаване на случаите се навежда и от Л., като се сочат съдебни актове на ВКС, в които според касаторите, сходни случаи са намерили различно разрешение. Очертаната с тези решения фактическа обстановка не изпълва целия обем от правнорелевантни факти, които обусловят и правораздавателната преценка на компетентния съд за характера на вредите и тяхното справедливо възмездяване по дела за непозволено увреждане. Обобщеното представяне от касаторите на сходствата между отделните случаи не държи сметка за различията в личностите на увредените лица, тяхната професия и възраст, както и взаимовръзката, в която се намират тези обстоятелства с претърпените в хода на наказателното преследване страдания. Между отделните случаи не може да се търси сходство в степента на засягане на съответните накърнени имуществени или неимуществени блага и причинната връзка на увреждането с противоправното деяние. С оглед изложеното, по тези доводи на страните касационно обжалване също не следва да се допусне.
В изложението към жалбата на Л. се поставя и трети въпрос от процесуалноправно естество – следва ли въззивният съд да присъжда на въззивника/въззиваемата страна направените във въззивната инстанция разноски съразмерно с потвърдената като уважена част на иска във всички случаи, независимо от конкретния изход в съответната инстанция. Въпросът е лишен от значение за материалноправния спор, предмет на делото, тъй като засяга размера на определените от въззивния съд разноски. Спорът за правото на разноски е различен от спора за материалното субективно право, защитавано в исковия процес, поради което и разрешаването му е предмет на частното производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. За разглеждането на частната жалба на касаторите срещу определението за разноски не е необходимо изследването на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и искането им в тази част следва да бъде отклонено.
Предвид този изход на спора, следва да се разгледа искането на Х. и М. Л. за присъждане на разноски. То обаче не следва да бъде уважено, тъй като доказателства за извършването им не се представят към касационната жалба.
С определение № 394 от 12 август 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 2719/2016 г., за разглеждане по настоящото дело е присъединена и частната жалба вх. № 5877 от 21 април 2016 г. на апелативния съд в [населено място], подадена от Х. Д. Л. и М. И. Л., представлявани от адв. Н. А., против определение № 1079 от 31 март 2016 г., постановено по в.гр.д. № 2097/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място]. С посоченото определение е оставена без уважение молба за допълване на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК чрез присъждане в пълен размер на претендираните съдебно-деловодни разноски.
В частната жалба се сочи, че при преценката за размера на дължимите разноски съдът неправилно е използвал като критерий промяната в съотношението на уважената, респ. отхвърлената част на предявения иск. Поддържа се, че при образувано производство по жалби и на двете страни, тези страни имат право на разноски пропорционално размера на иска, който са защитили. Следователно разноски се дължат не само във връзка с увеличения размер на претендираните имуществени и неимуществени вреди, а за успешната защита на вече присъдените им и потвърдени от въззивния съд обезщетения.
Частната жалба е основателна. Като е приел, че разноски във въззивното производство се дължат само пропорционално на уважената или отхвърлената пред тази инстанция част от иска, съдът е постановил определението си в нарушение на процесуалния закон. Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК уреждат правото на разноски на противопоставените в процесуалното правоотношение страни, като си служат с изразите уважена или отхвърлена „част от иска“. Предмет на въззивното производство е правилността на първоинстанционното съдебно решение, но последицата от уважаването или отхвърлянето на насочената срещу това решение въззивната жалба е съответно уважаването или отхвърлянето на исковата претенция. При подадени две въззивни жалби от противопоставените в правния спор страни, предмет на въззивна проверка е цялото въззивно решение, поради което и процесуалните усилия на страните са насочени към защита на спорното субективно право в неговия пълен обем. Ето защо, след като в резултат на осъществения инстанционен контрол на първоинстанционното решение съдът е увеличил уважената част от иска за имуществени вреди с 1000 лева, то той се е произнесъл и по основателността на претенцията не само за присъдената разлика, а за цялата сума, съставляваща един от обективно съединените искове. Потвърждаването на първоинстанционното решението в останалата му част също сочи наличие на произнасяне от въззивния съд по уважените или отхвърлените в това решение искове. При тези съображения в полза на ищеца Х. Л. следва да се присъдят разноски в поискания размер, но пропорционално на уважената част от иска (19314,15 лева), съотнесена към отхвърлената му част (59814,15 лева) или общо сумата от 965 лева – за адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса за въззивното производство. По същия начин следва да се процедира и по отношение на М. Л., като съобразно съотношението на уважената част на иска се присъди сумата от 935 лева. Постановеното от въззивния съд определение по реда на чл. 248 ГПК следва да бъде отменено, и вместо него да бъде постановено ново, с което да бъдат присъдени разноски в съответния размер.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 163 от 22 януари 2016 г., постановено по в.гр.д. № 2097 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г.
ОТМЕНЯ определение № 1079 от 31 март 2016 г., постановено по гр.д. № 2097/2015 г. на апелативния съд в гр. София, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. на Р.Б. да заплати на Х. Д. Л. сумата от 965 лева, и на М. И. Л. сумата от 935 лева – сторени от тях разноски във въззивното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: