4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София,12.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 326/ 2014 год.
Производството е по чл. 274 ал. 2 пр. 2 ГПК, образувано по частна жалба на [фирма] – [населено място], [община] срещу Определение № 384 от 27.12.2013 г. по т.д. № 4553/ 2013 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. с което е оставена без разглеждане касационната му жалба, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, срещу Решение от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 1728/2013 г. на СГС, с което в обжалваната от ищеца част е потвърдено Решение от 03.12.2012 г. по гр.д.№ 3850/2012 г. на СРС, 76 с., с което по иска срещу [фирма] по чл. 422 ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, е признато за установено вземане на ищеца 7053.45 лв., с оплакване за неправилност. Частният жалбоподател излага, че по търговско дело цената на иска е над 10 000 лв. и неправилно с обжалваното определение е прието, че се явява отделен иск задължението по всяка от представените фактури, поддържа, че е налице един установителен иск, произтичащ от сключен писмен договор – търговска продажба с продължително действие, по повод която са издадени множество фактури. Обосновава, че този извод следва както от Търговско споразумение за съвместна дейност от 01.02.2010 г., така и от приетото от двете съдебни инстанции. Иска определението да се отмени и да се разгледа касационната жалба.
Ответникът по частната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва същата, като поддържа, че всяко от възникналите вземания по отделните фактури има самостоятелен характер и може да бъде предмет на самостоятелна искова претенция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 274 ал. 2 изр. 2 ГПК, тъй като е постановено от състав на ВКС и с него е оставена без разглеждане касационна жалба срещу въззивно решение.
С обжалваното определение е оставена без разглеждане касационната жалба на [фирма] срещу въззивно решение, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК. Изложени са съображения, че всяко от претендираните по чл. 422 ал.1, вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вземания има самостоятелен характер и може да бъде предмет на самостоятелно заявена искова претенция, като в исковата молба не се твърди, че всички те в общия им сбор произтичат от търговска продажба с продължително действие, напротив, визира се един продължителен период от време, през който съконтрахентите в изпълнение на трайните си отношения, като търговци, са сключвали множество търговски продажби на козметични продукти на дестрибуция, обективирани в приложените фактури. Съдът е заключил, че общият сбор на цената на обективно съединените искове е ирелевантен, като е меродавна цената на всеки един от тях, тъй като предявени самостоятелно, решенията по тези искове биха били необжалваеми.
Определението е неправилно. Ищецът е поддържал в исковата молба, че като дестрибутор на козметични продукти, в изпълнение на направени от ответника поръчки през периода 31.03.2009 г. – 30.12.2010 г., е доставил продуктите, за което са издадени описаните 29 фактури. Посочил е, че ответникът е върнал част от поръчаната стока, за което са издадени кредитни известния, че за поръчана стока впоследствие е уговорено намаление на първоначалната цена, за което ищецът е издал съответно кредитни известия, като цялата стойност на издадените кредитни известия е прихваната с част от задължението на ответника по описаните фактури и с оглед извършеното прихващане и предвид частичните плащания, сочи размера на задължението. Ищецът излага, че за периода 31.01.2011 г. – 29.07.2011 г. търговските взаимоотношения с правоприемника на ответника са продължили, ищецът доставил по поръчки на ответника стоки на посочената стойност, за които са издадени 39 фактури и ответникът не е изплатил задълженията си 11 526.04 лв. В заявения петитум ищецът иска ответникът да му заплати посочената сума – задължение по фактури за закупени козметични продукти, за която се е снабдил със заповед по чл. 410 ГПК и поради направеното от ответника възражение, предявява иска по чл. 422 ГПК.
Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 415 ГПК за признаване за установено вземане на ищеца към ответника за сумата 7053.45 лв., дължима по търговска продажба. Посочил е, че така, както ищецът е предявил иска – множество неизплатени фактури – претенцията би била нередовна, ако не се съобрази обстоятелството, че е налице обща договореност – Договор за съвместна търговска дейност от 01.02.2010 г., за който ищецът „спестява” факта, че е сключен, тъй като договорът го задължава да плаща бонуси и да участва в промоции, като алтернативата са неустойки.
Въззивният съд, за да потвърди решението в обжалваната от ищеца част, е приел, че искът е за установяване на вземане на ищеца за сума, дължима от ответника по търговска продажба, като страните са в трайни търговски отношения, свързани с доставка на стоки, основани на сключеното Търговското споразумение за съвместна дейност от 01.02.2010 г.
От изложеното следва, че се касае за иск по чл. 422 ГПК за установяване вземане на ищеца, основано на сключен от страните договор за търговска продажба, с постигнато съгласие за доставка от продавача в магазините на купувача по заявка на последния на стоки, които да отговарят на посочените изисквания, с уговорки за изтегляне от продавача на стоките от обектите на купувача без реализирана продажба в срок от 30 дни, за плащане, уговорено по начин и срок, за определен кредитен лимит за уреждане на съществуващите задължения на купувача преди подписването на Споразумението, за търговски премии и отстъпки за купувача. Очевидно не се касае за отделни търговски продажби, обективирани в представените фактури, дори и да се приеме, че ищецът е претендирал установяване на заявеното вземане срещу ответника по представените фактури, съдът е уважил иска по чл. 422 ГПК за установяване на вземане, произтичащо от сключен между страните договор и не е уважил иск за установяване вземане на ищеца, обективирано в съставените фактури, което вземане да индивидуализира по всяка от фактурите.
Съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 10 000 лв. за търговски дела. Предявеният иск е с цена, надхвърляща посочения в закона минимум, поради което неправилно с обжалваното определение е прието, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на отделните искове по чл. 422 ГПК за установяване на отделни вземания на ищеца към ответника, е до 10 000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Определение № 384 от 27.12.2013 г. по т.д. № 4553/ 2013 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.
ВРЪЩА делото на същия състав за разглеждане на касационната жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: