О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София, 18.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 16 февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 287 /2016 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. С. Ж. против решение № 179:09.11.2015г. по гр.д.№ 350/2015г. на Ямболски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 456/21.07.2015г. на Районен съд-Ямбол. С последното е отхвърлен предявеният от него иск да се признае за установено по отношение на В. С. Ж., че той е личен собственик поради липса на принос от ответницата на недвижим имот, находящ се в [населено място], Я. област, [улица], съставляващ УПИ ХХІ от кв. 28 с площ 615 кв.м., ведно с построените в него масивна сграда-търговски обект-сграда за комплексно обслужване със застроена площ 92 кв.м., състояща се от партер, първи етаж и подпокривно пространство.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, защото не е съобразено, че сградата е изградена по време на фактическата раздяла между страните със заемни средства и други приходи като земеделски производител, в набирането и изплащането на които ответницата няма принос. Навежда се оплакване и за необоснованост на решението.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани въпроси, които могат да бъдат обобщени така: налице ли е принос в придобиване на недвижим имот по време на фактическата раздяла и в какво се изразява тя, изграждането на обект със заемни средства в този период и изплащане на този заем от единия съпруг изключва ли приноса на другия и допустими ли са всички доказателства при оборване на презумпцията за принос. По тези въпроси се твърди основанието по чл. 280, ал.1 .3 ГПК.
Ответницата оспорва жалбата и допускането до касация защото решението е законосъобразно, съобразено с доказателствата и със съдебната практика ТР № 35/1971г.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявения иск е установено следното:
Страните са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 02.10.1983г. и е прекратен с развод на 17.10.2013г. С н.а. №11, т. X / 17.11.2004 г. на нотариус рег.№322, съпрузите са купили при равни квоти право на строеж за обект за комплексно обществено обслужване по одобрен архитектурен проект върху общински терен, съставляващ застроително петно №1 с площ от 50 кв.м., находящо се в УПИ №Х в кв.28 по плана на [населено място] общ.Т.. Общината е учредила право на пристрояване и надстрояване на тази сграда с договор от 05.12.2005г. Издадено е разрешение за строеж №92/11.08.2006 г. за извършване на строителство на „сграда за комплексно обществено обслужване“ на три етажа. Сключен е договор за строителство на 01.12.2006г. Сградата е изградена до степен на груб строеж към 03.09.2007г., за което е издадено удостоверение 9400.2915/03.09.2007г., а удостоверението за въвеждане в експлоатация е от 10.01.2011г. На 02.07.2008г. е сключен договор за доброволна делба с общината, съгласно който ищецът е придобил сградата и дворното място със задължение за доплащане на сумата 3050 лв. за уравнение на дела на общината.
Ищецът е бивш военен, пенсиониран от 03.12.2003г. с месечна пенсия 359 лв. и доход от пенсии от тогава до развода общо 32126 лв. Регистриран е като частен земеделски производител на 14.10.2004г. и е получил доходи като такъв общо 223 921 лв. Регистрирал е [фирма] през 2008г. и като такъв е реализирал доходи като земеделски производител 171 604 лв. Декларирал е доходи общо с данъчните си декларации от 2008 г. до 2013г. 395 525 лв. Семейството, заедно с друго семейство – Р. са сключили договор за кредит на 27.11.2007г. в размер на 113 520 лв., обезпечен с ипотека / н.а. № 77,г.ХV/29.11.2007 г./, който е погасен. Ищецът е сключил договор за кредит като земеделски производител за 230000 лв., обезпечен с договор за ипотека върху десет земеделски имота – н.а. № 47,т.ІІ/10.04.2009г.. На 12.12.2006г. е сключен друг договор за кредит на стойност 68 000 лв., който е погасен към 07.12.2009г.
Ответницата е работила по трудов договор до 1995г. регистрирана като земеделски производител от 05.04.2004г. и поддържа такава регистрация до 23.08.2006г. Представила е данъчни декларации за облагане доходите на физически лица, които не са били предмет на ССЕ. В периода ІV-2006г.- `12.2006г. е получила два мозъчни инфаркта, но се е възстановила. Големият си на страните е учил по това време на остров К., където ответницата е заминала заедно с малкия син през м. май 2007г.. Там е работила на две места и е реализирала доходи от около 1500 евро месечно. Ищецът е изпращал средства за издръжката на синовете си. Ответницата се е връщала в страната няколко пъти.
По делото се установява, че ищецът е закупил като физическо лице по време на брака земеделски имоти – около 11 ниви на обща площ 131 дка. От показанията на св. Р. се установява, че двамата са работили първоначално заедно и са купили комбайни и друга техника, която после си разделили. Ответницата е работила заедно със съпруга си селскостопанска работа. Двамата са арендували земи. Тя се е занимавала и с документацията.
При тези доказателства, съдът е квалифицирал иска по чл.21, ал.3, вр. ал.4 СК. Предвид презумпцията на чл.21, ал.3 СК е посочил, че изцяло в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и пряко доказване влагането на лични средства в придобиването на конкретната вещ. Тъй като липсата на принос се обосновава с това, че страните били във фактическа раздяла от 2000 г., съдът се е позовал и на ТР № 35/1971 г. на ОСГК а ВКС Приел, че фактическата раздяла между страните е настъпила окончателно през м.05.2007 г. – след като сградата е била изградена до степен „груб стоеж”. Позовавайки се на показанията на св. В. В. и С. В., съдът е приел, че към момента, когато е извършвано строителството, ответницата, макар да е живяла в [населено място] с децата е идвала в селото, участвала е при изготвяне на плановете. Не е възприето твърдението за началото на фактическата раздяла от 2000 г., като, съдът се е позовал и на заявеното от ищеца по приложеното бракоразводно дело №1916/2013 г. на ЯРС, че такава е настъпила между съпрузите през 2006г., а окончателно се разделили когато тя заминала за К. – през май 2007г. формирал е извод че е опровергано твърденията, че тя не работила с представените копия от страници от трудовата книжка. Тъй като е доказано с гласни и писмени доказателства, че след 1995г., включително до 2006г. се е занимавала реално със земеделие, а след 2004г. е регистрирана и като земеделски производител, съдът е приел, че тя е изпълнявала задълженията си по чл. 17 СК да полага усилия за осигуряване благоденствието на семейството. Установява се и съвместна дейност на двамата съпрузи при арендуване на земя и при извършване на селскостопански работи, както и по уреждане на финансови въпроси, което сочи на това, че икономическата общност между тях не е прекъсната. Съпругът е имал пълномощно от името на съпругата си, което сочи на доверие между тях. Съдът е установил и изпълнение на задълженията й в домакинството и по отглеждане на децата. Затова е прието, че не е доказано наличието на фактическа раздяла между съпрузите до заминаването на ответницата за о.К., респективно не е оборена презумпцията за съвместен принос, тъй като е установено, че такъв е имала и съпругата.
С нормата на чл. 21, ал.4 СК е възприето като законово разрешение приеманото до този момент в съдебната практика разрешение, че придобитите възмездно вещни права по време на брака от единия съпруг, но в периода на продължителна фактическа раздяла между съпрузите изключва приноса на другия съпруг и се счита лично имущество – ТР № 33/14.06.1971г. на ОСГК на ВС. В това тълкувателно решение са определени характеристиките на понятието „продължителна фактическа раздяла” като прекъсване на физическа, духовна и икономическа връзка, макар съпрузите формално да са обвързани с граждански брак. При наличие на всички тези характеристики, общия принос на двамата съпрузи и в трите му форми е изключен. Затова макар при действието на СК от 1968г. да не е предвидена изрично възможност за предявяване на иск за липса на принос, съдебната практика, позовавайки се на това задължително ТР приемаше такъв иск за допустим. СК от 1985г. не уреди изрично възможността за предявяване на такъв иск, но съдебната практика продължи да приема за допустим иск за установяване, че определен имот е личен на единия съпруг поради това, че е придобит по време на продължителната фактическа раздяла между съпрузите. / Р № 1372/28.01.2009г. по гр.д.№ 5932/2007г. ІІ гр.о./ В този случай съществен е момента на юридическото придобиване на вещното право да е по време на фактическата раздяла. Затова се утвърди съдебна практика, че ако придобиването на правото на собственост възмездно е по време на брака на страните и преди настъпване на фактическата раздяла, погасяването на заема по време на продължителната фактическа раздяла само от единия съпруг не води до промяна в правото на собственост. Тези разяснени вече въпроси в съдебната практика по тълкувателен път залегнаха и като правна норма в новия СК от 2009г. За да се изключи приноса на единия съпруг е необходимо да се докаже пълна липса на принос и в трите му форми, посочени в чл. 21, ал.2 СК, тъй като законът не изисква равен принос на двамата съпрузи, за да възникне съпружеска имуществена общност. В Р № 1372 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5932/2007 г., II г. о. е прието, че „самият факт на разделно живеене не може да се приравни на фактическа раздяла, когато съпругът работи в друго населено място или друга държава. Брачната изневяра само по себе си също не е факт, който обуславя извод за фактическа раздяла…”.. Поради това, че макар нормата да е нова, съдебната практика е дала вече разяснения по тълкуването на понятието „продължителна фактическа раздяла”, характеристиките й и последиците от нея, не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Разбира се нормата на чл. 21, ал.4 СК от 2009г. има по-широко приложение освен в случаите на продължителна фактическа раздяла. Тя би била приложима и при възмездно придобиване на вещни права по време когато другия съпруг изтърпява наказание лишаване от свобода за продължителен период от време, или когато поради продължително боледуване не може да участва в набирането на средства за нуждите на семейството, но в настоящия случай липсата на принос е обосновано само с фактическа раздяла, каквато не се установи да е съществувала към момента на изграждане на сградата, поради което няма основание за допускане до касация на посоченото основание.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответницата по касация следва да се присъди претендирания от нея адвокатски хонорар в доказания с договора за правна помощ размер – 1430 лв., платени изцяло.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 179:09.11.2015г. по гр.д.№ 350/2015г. на Ямболски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Ж. С. Ж..
Осъжда Ж. С. Ж. да плати на В. С. Ж. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 1430 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: