ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 94
София, 19.02. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3524 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Х. като процесуален представител на „Авамед“ ЕООД /с предишно наименование „Мадара-МСИ“ ЕООД/ София срещу въззивното решение на Търговищкия окръжен съд от 12.VІ.2019г. по в.гр.д. № 135/2019г.
Ответникът по жалбата Д. Х. П. от [населено място] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение ТОС е потвърдил решението на РС Търговище от 18.ІІ.2019г. по гр.д. № 1759/2018г., с което е прекратено производството по делото в частта по предявения при условията на евентуалност от „Авамед“ ЕООД срещу Д.П. иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 25000лв. поради неоснователно обогатяване, и в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу П. иск за установяване съществуването на вземане в размер на 25000лв., цялото в размер на 26000лв., представляващи част от задължение по договор за заем от 28.ІІІ.2013г., ведно със законната лихва от 27.ІІІ.2018г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 497/2018г. по описа на РСТ.
За да постанови решението, въззивният съд, препращайки и към фактическите и правните изводи на първоинстанцишонния, е приел, че в полза на дружеството е издадена заповед за изпълнение по първото претендирано в заявлението основание – за вземането за 25000лв., цялото в размер на 26000лв., произтичащо от договор за заем от 28.ІІІ.2013г. По второто основание – неоснователно обогатяване – съдът не е дължал произнасяне, защото то е било заявено като евентуално. Предявеният при условията на евентуалност иск по чл.422 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД е недопустим, тъй като съдът в производството по чл.422 ГПК дължи произнасяне в рамките на заявлението, очертани в заповедта за изпълнение. Недопустимо е да се установява различно, произтичащо от друго основание, правоотношение. Недопустимостта следва и от факта, че с установяване на правоотношение по чл.59 ЗЗД ищецът не би могъл да получи защита в пълен обем и липсва правен интерес от този иск. Друго би било, ако установителният иск по чл.422 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД бе евентуално съединен с осъдителен по чл.59 ЗЗД. Прието е, че в производството по чл.422 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска, въвеждането на друго основание, различно от това по издадената заповед за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност, позовавайки се на т.11б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК. Друг би бил въпросът, ако ищецът въобще не бе посочил каквото и да било правно основание.
По разгледания иск е прието, че на 28.ІІІ.2013г. ищецът е превел на ответника процесната сума по банков път, вписвайки в преводния документ правно основание за трансакцията „заем”. Няма позоваване кога и при какви обстоятелства е сключен договор за заем – дата, срок за връщане, кога е постигнато съгласие за това. Взето е предвид становището на ответника, че между страните не е имало договор за заем, а търговски взаимоотношения не с него като физическо лице, а с представляваното от него дружество „Папуров“ ООД, по повод доставката на медицинско оборудване. Преводният документ е частен и в частта относно основанието за превод той е доказателство, че ищецът е направил такова изявление. Плащането по него обаче не е прието от ответника като получена в заем сума, а като плащане по повод търговски взаимоотношения с неговото дружество. Не е установено по делото по какъвто и да е начин да е постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем. Простото изявление „заем“ при банков превод може да означава и връщане на сума по заем. След като ответникът отрича наличието на договор за заем и твърди, че сумата е изпратена погрешно по негова банкова сметка, а не по тази на дружеството, че между страните е имало неуредени търговски взаимотношения по повод доставката на медицинско оборудване, той е длъжен да докаже тези си твърдения. Съдът е приел тези твърдения за доказани с оглед представеното кредитно известие, писмените изявления на ответника, които не са оспорени, и цялостното поведение на ищеца, включително и че не е сигурен в правното основание на иска си. Налице са търговски взаимоотношения между ищеца и представляваното от ответника дружество, които са били сложни и очевидно неуредени. Няма доказателства за договор за заем, поради което искът е неоснователен.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК по три въпроса: 1. Когато ответникът се яви в първото открито съдебно заседание, след като не е подал писмен отговор, и твърдение, че сумата по заема е преведена на друго основание, дали това е достатъчно за съда да допусне и приеме за разглеждане представени от него документи и да ги цени като доказателства, въпреки представянето им след срока по чл.131 ГПК и е настъпила преклузия по силата на чл.133 ГПК – в противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК; 2. Може ли да се посочи повече от едно основание при условията на евентуалност за възникване на вземане в текста на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и дължи ли съдът произнасяне в рамките на иска по чл.422 ГПК и по всички заявени в заявлението при условията на евентуалност основания за претенцията – в противоречие с решение на ВКС по гр.д. № 7541/2013г. ІV ГО и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото поради липса на практика; 3. Каква е границата на служебното начало спрямо диспозитивното начало и дължи ли съдът съобразяване с принципа на равнопоставеност, когато по свой почин приема за разглеждане доказателства, представени от едната страна. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, вкл. по първия въпрос.
ВКС намира, че така поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване.
Първият и третият въпроси са относими към единия от двата решаващи изводи на въззивния съд – че процесната сума представлява плащане във връзка с търговски взаимоотношения между ищеца и управляваното от ответника търговско дружество „Папуров” ООД. Касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване произнасянето по въпрос, относим към втория сам по себе си решаващ извод – че не са налице доказателства за сключен между страните договор за заем, от който да произтича процесното вземане. При това положение тези въпроси не са от значение за изхода на спора /дори касационният съд да ги разреши по различен от въззивния съд начин, това само по себе си не би се отразило на резултата по спора по атакуваното решение/, поради което касационно обжалване по тях не следва да бъде допускано. Следва да се посочи във връзка с третия въпрос, че представените от ответника в първото по делото съдебно заседание документи са приети от първоинстанционния, а не от въззивния съд.
И вторият въпрос не е основание за допускането на касационно обжалване. Това е така, тъй като по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС по т.11.б. от ТР № 4/2013г., според която въвеждането в производството по чл.422 ГПК на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Освен това, сочената от касатора практика на ВКС по този въпрос е обективирана в решения, постановени преди постановяването на 18.VІ.2014г. на тълкувателното решение, а именно: по гр.д. № 7541/2013г. ІV ГО – на 28.ІV.2014г., по гр.д. № 716/2011г. ІV ГО – на 29.VІ.2012г., по гр.д. № 2190/2013г. ІV ГО – на 05.ІІ.2014г. и по гр.д. № 1276/2012г. ІV ГО – на 18.Х.2013г. А и в тези решения не е давано разрешение, относимо към втория поставен по настоящото дело въпрос, с оглед на което с тях не се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускането на касационно обжалване. Касаторът не сочи пороци, а и съдът не констатира такива, изразяващи се в особено съществени нарушения на процесуалния и материалния закони и на правилата на формалната логика, видими пряко от съдържанието на решението, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложените норми.
При липсата при тези обстоятелства на предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд, ГО, № 89 от 12.VІ.2019г. по в.гр.д № 135/2019г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: