О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
ГР. София, 25.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 18.01.16 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №5910/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. Н. срещу въззивното решение на Апелативен съд В Т. по гр.д. №139/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен като погасен по давност предявеният от касатора срещу Районен съд Силистра иск по чл.2, ал.1,т.4 ЗОДОВ за сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение на неимуществени вреди от отделното изтърпяване на наказанието пробация, наред с наказанието лишаване от свобода за периода 18.01.- 2.04.08 г., поради недопустимото им присъединяване, постановено от районния съд на осн. чл.23 НК с опр. по ч.н.д. №904/07 г., което е отменено от ВКС с решение по н.д. №19/08 г., след възобновяване на производството по искане на Главния прокурор на РБ.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Намира, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са въпросите от предмета на спора: от кой момент започва да тече давностиният срок в случая – от постановяване на решението на ВКС или от връчването му на ищеца; налице ли е липса на възможност за достъп до правна помощ на лице, което изтърпява наложено наказание и е в невъзможност да заплати такава; ако това обстоятелство е налице, прекъсва ли се давността? Намира, че по поставените въпроси липсва съдебна практика и законът – ЗОДОВ, е сравнително нов. Знанието за него и възможностите, които дава изискват значителна подготовка и сравнително добра правна култура. Жалбоподателят не е имал обективната възможност и не е знаел как да потърси правата си, но въпреки това е предприел действия.
Въззивният съд е разгледал иска на осн. чл.2, ал.1,т.4 ЗОДОВ с уговорката, че случаят не е уреден изрично в цитираната разпоредба, но тя следва да се приложи по аналогия, защото се касае за отмяна на вл. в сила съдебен акт за определяне на общо наказание за изтърпяване по чл.23 НК, който е отменен от ВКС по реда на извънреден способ. Приел е, че отговорността на държавата се погасява с общия петгодишен срок по чл.110 ЗЗД, който тече от постановяване на отменителното решение на ВКС на 7.03.08 г. и е изтекъл към подаване на исковата молба на 30.12.13 г.
При данните по делото и приетото за началния момент на погасителната давност в ТР №3/05 г.,т.4 първият от въпросите е без значение за спора: В мотивите на въззивното решение въз основа на данните по делото е посочено, че решението на ВКС е получено в пробационната служба на 25.03.08 г., а изтърпяването на това наказание е прекратено на 2.04.08 г. Това е най-късният момент, от който може да се счита, че тече погасителната давност по иска за обезщетение, като и при този начален момент на давностния срок изводът за изтичането му към завеждане на иска не се променя.
На втория и третия въпрос също е даден отговор в практиката на ВКС – В ТР №55/67 г. ОСГК е прието, че основанията, поради които давността не тече или се прекъсва, са изчерпателно показани в чл. 115 и 116 ЗЗД. Разпоредбите на чл. 115 и 116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността са ограничителни и затова те следва да бъдат прилагани стриктно. В р. по гр.д. №456/08 г. на трето г.о. на ВКС, постановено по иск с пр. осн. чл.2, ал.1 ЗОДОВ, също е прието, че давностният срок не подлежи на възстановяване при непредвидени и непреодолими за страната причини за пропускането му, както повечето процесуални срокове, а спира и се прекъсва при наличие на предпоставките по чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД. В разгледания там случай е прието, че тези предпоставки не се установяват, като специално е изследвано наличието им в хипотезата на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, при установеното психично („гранично“) разстройство на ищеца и доказаните му твърдения, че забравя поради травма, получена по време на задържането му по наказателното дело и е ниско образован, което му попречило да организира своевременното завеждане на иска. Подобен е доводът на касатора и по настоящото дело, изразен в двата въпроса.
Поради липса на основание за допускане на обжалването по въпросите, насочени срещу решаващия извод на въззивния съд за изтекла давност за ангажиране на отговорността по чл.2, ал.1 от ЗОДОВ на държавата като длъжник по материалното правоотношение за обезщетение на вреди, без значение за изхода на спора се явява въпросът за легитимацията на съда като неин процесуален субституент – ТР №5/13 г. ОСГК, свързан и с точната квалификация на иска измежду възможните по т.4 или по т.6 на чл.2 ЗОДОВ.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд В Т. по гр.д. №139/15 г. от 20.05.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: