О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София 25.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 53/2016г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Р. В., чрез пълномощника и адвокат П., срещу въззивно решение №294/27.07.2015г. по гр. дело №330/2015г. на Софийския окръжен съд. Изложени са твърдения за наличие основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по въпроси на института на заместване при наследяване, тогава когато низходящият почине преди възходящия, моментът на откриване на наследството и връзката му с одържавяване на имотите в ТКЗС. Последователна е съдебната практика, че липсата на заявление за реституция в срока по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ от страна на ищеца, води до недопустимост на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Тази практика обаче не държи сметка за същината на наследяването по ЗН. След като веднъж е възникнало наследствено правоприемство, то собствеността не може да бъде отнета на база пропуснат срок за реституция за действителния собственик към момента на обобществяването.
Ответницата по касационната жалба Р. Р. Ч., чрез пълномощника си адвокат П. Т., в писмен отговор по чл.287,ал.1 ГПК поддържа становище, че касационната жалба е основателна.
Ответниците по касация Е. И. К., Т. И. Н. и К. И. Д. оспорват касационната жалба в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №39/18.02.2015г., по гр.д.№774/2013г. на Самоковски районен съд. С последното е отхвърлен като неоснователен предявен от З. Д. Ч. /заместена в хода на процеса от наследниците си по закон К. Р. В. и Р. Р. Ч./, срещу Т. И. Н., Е. И. К. и К. И. Д. иск за признаване на основание наследствено правоприемство от Д. М. Д., че е собственик на 1/5 идеална част от 21 броя земеделски имоти /подробно описани по местонахождение и граници/. Отхвърлен е като неоснователен иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 145, том 1, peг. 064, дело № 127/2012 год. за продажба на недвижим имот, на нотариус Б. М..
Въззивният съд е приел, че З. Ч. е една от наследниците на Д. Д., починал на 02.04.1931г., както и, че ответниците са наследници на И. Д., починал на 11.12.1997г., също наследник на Д. Д.. С Протокол №59Б/6.12.2002г. е признато и определено за възстановяване с план за земеразделяне на И. Д. правото на собственост върху процесните земи. С решение №Б-1/5.05.2003г. по заявление с вх.№ 59Б/17.01.1992г. е възстановено правото на собственост на И. Д. върху процесните земеделски имоти, които същият е заявил със заявление с вх.№59/17.01.1992г. Процесните имоти представялват земеделски земи, обобществени в ТКЗС. Те не са били заявени от ищцата за възстановяване по реда на чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ, а са заявени и възстановени единствено и само от наследодателя на ответниците. Наследодателят на ищцата Д. Д. е починал преди баща си, който с акт за нотариално публично завещание от 15 март 1940г. е завещал на внука си В. Д. – наследодател на ответниците, 1/3 идеална част от всичките си движими и недвижими имоти притежавани от завещателя в [населено място] и неговото землище. При наличие на установен ред за земеделска реституция и липса на решения за възстановяване на правото на собственост на наследодателя на ищцата, то няма как да се разглежда и спор към минал момент, а именно към момента на образуване на ТКЗС. Протоколното определение за одобряване на спогодба от 23.11.1992г. по гр.д.№312/1992г. по описа на Самоковски районен съд, с което е признато, че З. Ч. е собственик на наследство от общия наследодател Д. Д., описани в заявление с вх.№58/92г. със заявител И. Д., не установява правото на собственост на ищцата. Липсата на решение за възстановяване на правото на собственост или проведен успешно иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване право на собственост към датата на образуване на ТКЗС на наследодателя на ищцата върху процесните имоти, води до извод че ищцата не е доказала правото си на собственост в качеството си на наследник на Д. Д..
Не е налице посоченото от касатора основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според ТР №1/12.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, „точното прилагане на закона” според по-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването и. По смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителната практика и практика по определени казуси, с оглед преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба.Преодоляване на погрешните виждания относно прилагането на закона налага формиране на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ.Този процес в тълкувателната дейност на ВКС,който има за резултат разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, има и приносен смисъл за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие.Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по едни и същи правни спорове, и имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика /ТР ОСГК, ТР ОСТК, ТР ОСГТК, ППВС/ се налага при промяна на обществените условия и законодателството. Във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл.5 ГПК принцип. Повдигнатите от касатора правни въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на посоченото основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Решаващите изводи в обжалваното решение, съобразени и със задължителната съдебна практика, в т.ч. ТР№1/1997г., ОСГК, са че оспорването принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ. Искът е установителен и негов предмет е правото на собственост върху земеделските земи към момента на включването им в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации, т.е. конкуренция на права към този минал момент. В съответствие със същото ТР въззивният съд е приел също, че след като не е проведена административна процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността в полза на ищцата, респ. на наследодател й, то в производството по чл.124,ал.1 ГПК не може да се легитимира като собственик на процесните земеделски земи. Решенията на ПК по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и по чл.27,ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи имат конститутивно действие.С решението на ПК /ОСЗ/ възниква правното качество на обекта на собственост – индивидуализацията. Липсата на такъв обект при обобществените земеделски имот, лишава от съдържание правото на собственост, тъй като то може да съществува само върху индивидуално определен имот. Касаторът не е мотивирал обстойно приложението на чл.280,ал.1,т.3 ГПК и след като обжалваното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, то не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и приложените доказателства на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 300 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №294/27.07.2015г. по гр. дело №330/2015г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Р. В. да заплати на Е. И. К., Т. И. Н. и К. И. Д. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 300 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: