О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София, 26.02.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 38 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 12.08.2014 год. по гр. д. № 12271/2012 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 15.05.2012 год. по гр. д. № 37925/2008 год. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на В. Д. Т. и Д. Р. Т. от [населено място], че В. В. Х. е собственик на 1/12 ид. ч. от поземлен имот с планоснимачен № 393 в кв. 72 по плана на [населено място], м. „К. в.-Ю. п.”, ІV част, с площ от 500 кв. м., находящ се в [населено място], район „Т.”, ул. „485” № 10б, както и на построените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от около 45 кв. м., състояща се от дневна, кухня, стая, антре, входна тераса и баня-тоалетна, и гараж със застроена площ от 21 кв. м., при посочените съседи, и осъдил ответниците В. Т. и Д. Т. да му предадат владението върху тази 1/12 ид. ч. от горния имот.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответниците В. Д. Т. и Д. Р. Т., чрез пълномощниците им адв. Б. и адв. К., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и вместо това искът по чл. 108 ЗС бъде отхвърлен.
В приложеното изложение касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението с поставяне на въпроси, които според касаторите „са от съществено значение за изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”, а именно: Кога и по какъв начин се приема наследството, съгласно чл. 50 ЗН /отм. 1992 год./, кога се приема наследството при безследно изчезнали лица, длъжен ли е решаващият съд да обърне внимание на наследниците да заявят в определен срок дали приемат наследството, относно преценката на доказателствата с оглед извода за приемане на наследството, предявяването на иска представлява ли действие по приемане на наследството или то трябва да е вече прието, и съставляват ли манифестиране на намерение за придобиване на собственост сключването на сделка и самостоятелното упражняване на фактическа власт, като са цитирани и представени решения на ВКС, в т. ч. и незадължителна съдебна практика. Касаторите се позовават и на ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Ищецът В. В. Х., чрез пълномощника му адв. Б. Р., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване по съображенията в представения писмен отговор. Претендира заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск за собственост, въззивният съд приел, че спорният имот е придобит по време на брака на Н. и В. Х. и представлява съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на съпруга през 1981 год. при приложението на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 год. /отм./, съгласно която разпоредба делът му от прекратената съпружеска общност се наследява от низходящите му – сина му В. Х. и децата на починалата преди него дъщеря Л. Ч.. След смъртта на В., обявена с решение от 15.12.2010 год. по гр. д. № 8292/2009 год. на СРС, делът му от наследството на баща му В. /1/4 ид. ч./ е наследен от неговите наследници по закон – съпруга и две деца, едното от които е ищецът по делото В., при равни права – по 1/3 ид. ч. от наследената 1/4 = 1/12 ид. ч., като съдът е направил извод за приемане на наследството на починалия през 1981 год. В. Х. от неговия син с конклудентни действия, въз основа преценка на събраните по делото доказателства. Поставеният в изложението на касаторите въпрос за приложението на чл. 50 ЗН /отм./, в сила към момента на смъртта на В. през 1981 год., регламентиращ срок за приемане на наследство, след изтичането на който същото се погасява, не е относим към изводите на съда за наследственото правоприемство, тъй като такова възражение, направено след отмяната на горната разпоредба, няма правно значение /т. 4 от ТР № 1/98 год. ОСГК на ВКС/. Неотносим е и вторият въпрос за приемане на наследството при безследно изчезнали лица, тъй като придобиването на качеството наследник на баща си ищецът придобива след обявяването на смъртта на последния, обявен за безследно изчезнал, независимо, че датата на смъртта му е назад във времето, а предявяването на иска за собственост е израз на приемането на това наследство. Поради това и поставените въпроси, свързани с приемане на наследството, не са обусловили изхода на спора, с оглед на което не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представената съдебна практика е неотносима.
Въпросът за придобиване от праводателката на касаторите на дела на съпруга й от прекратената съпружеска имуществена общност по давностно владение, включен в наследството му, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС с оглед основанието за упражняваната фактическа власт – прекратяване на съпружеската имуществена общност и наследяване, при което, за да се придобият по давност идеалните части на наследниците на съпруга й е необходимо да се установи по несъмнен начин превръщането на държането им във владение с наличието на такива действия, които по явен и недвусмислен начин да доказват отричане владението на останалите съсобственици и същите да са доведени до знанието им. Упражняването на фактическата власт не е достатъчно основание за придобиване на собствеността по давност, доказателства за промяна в намерението не са представени, а и приживе същата не се е позовала на това придобивно основание. Поради това и при сделката през 2004 год. прехвърлителката е могла да се разпореди само със собствената си ? ид. ч. от имота. Разрешението по този въпрос е в съответствие и с ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС относно зачитане на правните последици за придобиване на вещното право към момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав по чл. 79 ЗС при наличие на позоваване и с оглед невъзможността на касаторите да се позоват на неупражнено право на позоваване на праводателката им на това придобивно основание с оглед на това, че същите не са нейни наследници по закон /В. Т. е частен правоприемник по договора за покупко-продажба на имота/.
С оглед наличието и на трите кумулативно предвидени предпоставки по чл. 108 ЗС въззивният съд е направил извод за основателност на ревандикационния иск до размера на притежаваната от ищеца 1/12 ид. ч. по наследство.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че доводите в изложението на касаторите не представляват по същността си правни въпроси, произнасянето по които да е в противоречие с представената съдебна практика, респ. да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /по това поддържано основание липсват и съображения/, а доводи за неправилност на решението. Разглеждането им предполага наличие на основание за допускане на касационното обжалване, като релевираните такива не са налице поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и специфичните такива по т. 1, 2 и 3. Касационно обжалване при това положение не може да се допусне, а касаторите следва да понесат направените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 12.08.2014 год. по гр. д. № 12271/2012 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от В. Д. Т. и Д. Р. Т., чрез пълномощниците им адв. Б. и адв. К., касационна жалба против него.
Осъжда В. Д. Т. и Д. Р. Т., двамата от [населено място],[жк], [улица] да заплатят на В. В. Х. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5 направените в настоящето производство разноски в размер на сумата от 800 лв. /осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: