5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София,03.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на втори декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 831 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 7995 от 15.ХІІ.204 г. на [фирма]-гр. А., [община], с вх. № 5307/2.VІІ.2009 г., подадена чрез процесуалния представител на този търговец от САК против решение № 615 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 28.Х.2014 г., постановено по гр. дело № 764/2014 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 145/22.ІV.2014 г. на ОС-Пловдив по гр. д. № 335/2013 г.: за отхвърлянето, като неоснователен, на предявеният от това дружество като частичен осъдителен иск срещу ответното [фирма]-гр. Пловдив с правно основание по чл. 12 ЗЗД да заплащане на сума в размер на 50 000 лв. /от общо 283 846.60 лв./, представляваща обезщетение за претърпени вреди като резултат от проявена от ответното електроразпределително д-во недобросъвестност при воденето на преговори за сключването на договор за присъединяването на изградена фотоволтаична централа в землището на [населено място] към неговата мрежа.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявеният като частичен осъдителен иск с правно основание по чл. 12 ЗЗД да бъде уважен за търсената сума от 50 000 лв. ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото (15.V.2013 г.) и до окончателното й изплащане, а като последица от това и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да се присъдят в полза на търговеца ищец и всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с решението си Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 394/18.V.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 1584/09 г. по процесуалноправния въпрос относно това чие е задължението да се доказват отрицателните факти. Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на въззивната инстанция с атакуваното решение по материалноправния въпрос: „Следва ли неоказването на съдействие от насрещната страна в преддоговорния процес да се квалифицира като недобросъвестно поведение по смисъла на чл. 12 ЗЗД и поражда ли то преддоговорна отговорност?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Пловдив писмено е възразило чрез своя юрисконсулт единствено по основателността на оплакванията в жалбата за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 2 030 лв. (две хиляди и тридесет лева).
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на ахтополското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърлянето, като неоснователен, на предявения от настоящия касатор като частичен осъдителен иск с правно основание по чл. 12 ЗЗД срещу ответното ел. разпределително д-во за сумата от 50 000 лв., въззивната инстанция е приела, че последното несъмнено, с оглед сключването на предварителния договор помежду им от 24.ІІІ.2010 г., е създало и поддържало у ищеца /настоящ касатор/ обосновано очакване, че предстои сключването на окончателен договор, но следва да се преценява като неоснователно ищцовото твърдение за неоказване на необходимото съдействие от страна на [фирма] в тази насока, щом като прекратяването на процесния предварителен договор, съгласно § 6, ал. 5 от П. на Закона за енергията от възобновяеми източници, е „настъпило единствено и само поради непредприемането от ищеца на съответни действия след влизането на същия закон в сила, вкл. в периода 21VІ.2011 г. – 21.VІІ.2011 г.”
При съобразяване на т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи да съда по това дело, се налага констатацията, че в процесния случай релевираният от касатора [фирма] втори, т.нар. „материалноправен въпрос” няма естеството на такъв, който да е от значение за изхода по конкретното дело. Напротив, прието е било от Пловдивския апелативен съд, че не ответникът по претенцията с правно основание по чл. 12 ЗЗД, а именно търговецът настоящ касатор е следвало да прояви активност по отношение привеждане на процесния предварителен договор между страните по спора от 24.ІІІ.2010 г. в съответствие с изричните изисквания по § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗВЕИ.
В заключение, като е приел, че главното твърдение в исковата молба на настоящия касатор /за неоказаното му от страна на ответното [фирма] съдействие за сключване на окончателен договор/ е било опровергано от последвалата императивна законодателна уредба, отнасяща се до заварените при влизането в сила на ЗВЕИ случаи, какъвто е бил и процесният, въззивният съд не е постановил атакуваното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в приложеното към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК решение № 394 на състав от ІІІ-то г. о. от 18.V.2010 г. по гр. д. № 1584/09 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, принципно приемащо, че отрицателен факт не подлежи на доказване. Нещо повече: с ТР № 1 от 2.ІV.2014 г., вземайки предвид същото, постановено по реда на чл. 290 ГПК решение на състав от ІІІ-го г.о. на ВКС, Общото събрание на неговите гражданска и търговска колегии е отклонило предложението на председателя на Съда, направено с разпореждане от 15.І.2014 г., за издаване на тълкувателно решение по въпроса: „Отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес подлежат ли на доказване, по какъв начин и как се разпределя доказателствената тежест?”. Прието е било, че в сходни казуси преценката на конкретен юридически факт съобразно приложимата за отделния случай материалноправна норма – а не по общия въпрос дали подлежат на доказване отрицателните факти, не води до противоречива съдебна практика.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК, констатиращ отсъствие на която и да е от предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, а и предвид направеното от ответното по касация търговско д-во изрично искане за това, касаторът „СП-И. Е.-гр. А. ще следва – на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – да бъде осъден да заплати на [фирма]-гр. Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 2 030 лв. (две хиляди и тридесет лева).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 615 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 28.Х.2014 г., постановено по гр. дело № 764/2014 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Бургас, [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 2 030 лв. (две хиляди и тридесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 831 по описа за 2015 г.