2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 941
гр. София, 27 декември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3305 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото А. Б. Д. срещу решение № 1461/28.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 5248/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 253072/30.10.2017 г. по гр. дело № 74940/2015 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Столична община, „Монимекс“ ЕООД и „САД компани женерал де Траво д`Идролик“ – Франция, действащо чрез „САД С.А. – клон България“ КЧТ, иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищцата сумата 5 078.60 лв., претендирана като обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди, вследствие от виновно и противоправно поведение на лица, на които ответниците са възложили изпълнението на изкопни работи на 13.05.2014 г. в [населено място] на [улица], изразяващи се в разрушаване с тежки строителни машини на ограда на къщата на ищцата, състояща се от масивна и ажурна желязна част, разположена на лицевата част на парцела, с дължина около 8 м. и височина 2 м., извършване на изкоп в двора на ищцата унищожаване на декоративни дръвчета, предизвикване на сриване и свличане на земни маси, както и напукване на стени на къщата и прилежащи към нея веранда и пътеки; в тежест на жалбоподателката-ищца са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – ако на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и с дадените указания неправилно е разпределена доказателствената тежест, следва ли въззивният съд да даде възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване и събиране на относими доказателства; и 2) материалноправен – може ли вредоносният резултат от непозволено увреждане да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно поведение. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие, както следва: по първия въпрос – с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42/09.06.2014 г. по търг. дело № 799/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 51/02.05.2012 г. по търг. дело № 105/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 135/20.12.2010 г. по търг. дело № 13/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а по втория въпрос – с решение № 166/10.03.2010 г. по гр. дело № 4284/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Във връзка с втория въпрос се сочи и противоречие с решение № 8788/21.12.2015 г. по възз. гр. дело № 9349/2015 г. на СГС, което обаче, след измененията на ГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г., не попада в приложното поле на чл. 280 от ГПК.
Ответниците Столична община, „Монимекс“ ЕООД и „САД компани женерал де траво д`Идролик“ – Франция, действащо чрез „САД С.А. – клон България“ КЧТ в отговорите на касационната жалба излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Отговорът на процесуалноправния въпрос, даден с посочената от жалбоподателката задължителна практика на ВКС, е положителен. Когато първоинстанционният съд е допуснал в доклада си по делото, сочените във въпроса процесуални нарушения – дал е неточни указания относно подлежащите на доказване факти и неправилно е разпределил доказателствената тежест, и когато във въззивната жалба са изложени обосновани оплаквания за тези нарушения, то несъмнено въззивният съд, след като установи, че тези процесуални нарушения действително са допуснати от първоинстанционния съд, следва да даде възможност на страните да предприемат във въззивното производство съответните процесуални действия по посочване и събиране на относимите доказателства, които те са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради непълнотата и неправилността на дадените с доклада указания при разпределянето на тежестта за доказване – в този смисъл са задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, обаче, макар въззивната жалба на ищцата да съдържа такива оплаквания, по делото не са установени сочените във въпроса процесуални нарушения на първата инстанция при разпределянето на доказателствената тежест с доклада по делото, в който е дадена е правната квалификация на иска – чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД; синтезирано са посочени основните обстоятелства, твърдени в исковата молба, и основните възражения и оспорвания в отговорите на ответниците; прието е, че не са налице права или обстоятелства, които се признават или такива, които не се нуждаят от доказване; и на ищцата са дадени указания, че в нейна тежест е да докаже обстоятелствата, че работници на ответниците, на които те са възложили извършването на процесните изкопни работи, са причинили твърдените в исковата ? молба вреди, както и че стойността за поправянето им е 5 078.60 лв. Както в определението си по чл. 267 от ГПК, така и в обжалваното въззивно решение СГС е приел, че с така изготвения доклад районният съд не е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални нарушения, като в отговор на оплакванията на жалбоподателката е посочил, че с доклада е дадена правната квалификация на иска и е разпределена доказателствената тежест между страните, като е изтъкнал и че съдът не е длъжен да посочва в доклада си всяко отделно конкретно обстоятелство от твърдяната от ищеца фактическа обстановка, за което последният носи доказателствената тежест. С оглед на това, въззивният съд не е допуснал събирането на поисканите с въззивната жалба доказателства. Така приетото от въззивния съд (предвид и изложеното в доклада на първата инстанция) не е в противоречие, нито с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, нито с някое от трите решения по чл. 290 от ГПК на ВКС, посочени от жалбоподателката във връзка с процесуалноправния ? въпрос. Тези три решения на ВКС са и неотносими към настоящия случай: в първото от тях е разгледан казус, при който изобщо липсва изготвен доклад от първоинстанционния съд; във второто – случай, при който с доклада е дадена неправилна правна квалификация на иска; в третото – случай, при който с доклада не са дадени указания за представяне на оригинала на процесния по делото запис на заповед. При положение, че по настоящото дело не са установени, сочените във формулирания от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, нарушения на първата инстанция във връзка с доклада по делото, то този въпрос е и необуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на правния спор по делото, респ. – не съставлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към която е разяснено, че основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 от ГПК са различни, поради което несъгласието на касатора с фактическите констатации и/или с правните изводи на въззивния съд, дори когато същото е формулирано като материалноправен или процесуалноправен въпрос, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
По аналогични съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по посочения от жалбоподателката материалноправен въпрос.
За да отхвърли иска ? по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, на първо място въззивният съд е приел, че по делото не е установено противоправно поведение на служителите и работниците, на които ответниците са възложили процесните изкопни работи. В тази връзка въззивният съд е приел, че единственото конкретно твърдение на ищцата, свързано с тяхното поведение – че са използвали тежки строителни машини, с които са навлезли в имота ? и са съборили процесната ограда, е опровергано със заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, с което е установено, че машините са работили само на улицата и на изискуемото се за безопасност разстояние, не са навлизали в имота на ищцата и не са съборили или ударили оградата, която не е разрушена, а само е разчупена, като по нея няма следи да е удряна или деформирана от строителна машина. В тази връзка са обсъдени и свидетелските показания по делото, предвид които СГС е приел, че е възможно вибрациите от използваните строителни машини, едновременно с установените от експертизата технически неизправности при построяването на процесната ограда, стълби и площадки, да са довели до разчупването на оградата, но е приел и че по делото не е установено ответниците да са използвали техника, която да не отговаря на изискванията за населеното място. Независимо от това, въззивният съд е приел, че от страна на ищцата не е доказана и причинно-следствена връзка между поведението на служителите и работниците на ответниците, и твърдените от нея вреди. В тази връзка, също въз основа на експертното заключение по делото, е прието за установено, че вредите по плочниците (пътеките) са резултат от лошото им изпълнение (плочките са положени върху 5 см. неармирана основа и няма разширителни фуги през 3 см., каквито са техническите изисквания), стълбищата също не са изпълнени съобразно техническите изисквания (те са неармирани, под тях няма уплътнения и трамбовка, нито подложка и се виждат отвори). Според вещото лице вредите по тях са резултат от слягането на земните маси под строежа и не са във връзка с процесните изкопни работи. Експертът е посочил, че и самата сграда също не е изпълнена съгласно проекта – няма изпълнен дренаж, като твърдените от ищцата пукнатини по сградата не са установени и според вещото лице, като цяло сигурността на сградата към момента на изготвяне на заключението не е застрашена. Също въз основа на експертното заключение, СГС е приел за установено, че и счупването (а не събарянето) на процесната ограда се дължи на неправилно техническо изпълнение на същата, а не на работата на строителните машини в близост до нея. В заключение въззивният съд е обобщил, че дори и да се приеме, че служителите и работниците на ответниците са допуснали противоправно поведение (като отново е изтъкнато, че такова не е доказано по делото), то липсва пряка причинно-следствена между такова поведение и настъпилите вреди, поради което липсва още един елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд нито е приел за установено процесните по делото вреди да са следствие от случайно събитие, нито пък такова събитие да е предхождано от виновно поведение на работниците и служителите на ответниците, каквато е постановката на формулирания от жалбоподателката материалноправен въпрос. Поради това, и този въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на правния спор по делото, респ. – не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Напълно неотносимо е и посоченото от жалбоподателката във връзка с материалноправния въпрос, решение по чл. 290 от ГПК на ВКС. Същото е постановено по дело, по което е установено, че процесното по него непозволено увреждане – смъртта на наследодателката на ищците, е причинена от удар от счупен клон на дърво при внезапно разразила се силна буря, като отчупеният клон е бил с големина и направление на растеж над цялата ширина на улицата, което е налагало най-малкото проверка и оформяне на короната на дървото по нормативно установения за това ред, но данни за предприето обследване не са били представени по делото, поради което ВКС е приел за правилен извода на въззивния съд за виновно бездействие от страна на органите на ответната община, ангажиращо отговорността ?. Тези факти са напълно различни от обстоятелствата, установени по настоящото дело, поради което не е налице и противоречие в правните изводи между обжалваното въззивно решение и това решение на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение по делото не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците Столична община и „Монимекс“ ЕООД, претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им в касационното производство, а именно: на първия ответник – сумата 600 лв. и на втория ответник – сумата 1 000 лв. Независимо от изхода на делото, на третия ответник не се следват разноски по делото, каквито и той претендира, тъй като не са изложени твърдения и не са представени доказателства той да е направил такива разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, нито пък да му е оказана безплатна адвокатска защита по делото при условията на чл. 38 от ЗАдв, която разпоредба се сочи в претенцията му за разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1461/28.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 5248/2018 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА А. Б. Д. с ЕГН [ЕГН] да заплати: на Столична община – сумата 600 лв. (шестстотин лева) и на „Монимекс“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] – сумата 1 000 лв. (хиляда лева)– разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: