4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
София,17.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1561 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. А. А. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Стоян М., против въззивното решение № 2121 от 27 декември 2013 г., постановено по в.гр.д. № 3499 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2013 г., с което е потвърдено решение № 85 от 22 юли 2013 г., постановено по гр.д. № 181 по описа на районния съд в гр. Първомай за 2013 г., за отхвърляне на предявените от А. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], искове за признаване за незаконно на уволнение от 20 март 2013 г., за възстановяване на А. на заеманата преди уволнението длъжност „главна медицинска сестра” и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода 26 март – 26 септември 2013 г. в размер на 7493,40 лева, ведно със законната лихва от завеждането на иска.
В касационната жалба се заявява неправилност на решението на всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Посочено е като неправилно виждането на съда, че не е нищожен договорът за управление на управителя на медицинското заведение поради нарушаване на забраната едно лице да бъде управител едновременно на две общински предприятия – еднолични търговски дружества, тъй като обществените отношения, уредени със съответната общинска наредба, са много по-тесни от тези, уредени с ТЗ, и тя, като специална, намира приложение, а и се касае за управление на публични активи, като разрешението на въззивния съд би довело до положение, недопустимо не само според закона, но и от гледище на морала. Заявява се, че договорът за управление е нищожен и съгласно Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси. Неправилно съдът приема, че договорът за управление е обикновен граждански договор и като такъв съдържанието му следва да се определя свободно от страните, както и че не е необходимо да съдържа бизнесзадача, което е и в противоречие с практиката на ВКС и общинската наредба. Без коментар са оставени доводите за нищожност на решението на общинския съвет за автентично тълкуване на наредбата – тълкуването на акта е следвало да бъде чрез наредба за тълкуване. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от управителя Р. Б., чрез процесуалния му представител адв. С. С., сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение съдът приема длъжността на ищцата за ръководна предвид възложените й трудови задължения с длъжностната характеристика. По спорния въпрос за порок на сключения договор за възлагане на управление на предприятието са преценени правилата на Наредбата за реда на управление на общинско имущество, включено в общински търговски дружества и предприятия с общинско участие, приета от Общинския съвет на [населено място], относно въведеното ограничение за възможността едно физическо лице едновременно да управлява две общински предприятия – еднолични търговски дружества, като е прието, че рестриктивният режим на наредбата е синхронизиран с чл. 141 и сл. ТЗ. Счетено е, че при сключване на процесния договор общинският съвет е действал в качеството на общо събрание на дружеството и изрично е заявил съгласието си за сключване на договор за управление, като чрез приемане на съответното решение принципалът се е съобразил с изискванията на закона и е спазил нормите, регламентирани в акт от по-висша степен. След тълкуване на правилото на чл. 328, ал. 2 КТ, е прието, че в договора за управление, чл. 5, се съдържат формулирани задачи и е предвидено разработване на план за дейността на дружеството, като е заключено, че договорът за управление е типичен такъв и е взета предвид спецификата и характера на дейността на дружеството относно изискването за наличие на бизнесзадача.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторката правни въпроси.
На първо място се пита какво следва да съдържа един договор за управление и следва ли в договора за управление да е предвидена бизнесзадача, за да намери приложение разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ. Заявено е противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължително тълкуване на ВКС, изразено в две решения на ВКС (представено е и определение на ВКС в процедура по чл. 288 ГПК, което обаче не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК). В цитираните от касаторката решение № 76 по гр.д. № 937/2011 г., ІІІ г.о. и решение № 481 по гр.д. № 168/2011 г., ІV г.о., ВКС приема, че договорът за управление следва да съдържа бизнеспрограма със задачи с конкретни икономически показатели. Според чл. 5 от сключения процесен договор за управление, на управителя се възлага изготвяне и представяне на план за дейността на лечебното заведение и годишна програма за дейността и икономическата му ефективност за всяка финансова година, разработва ежегодно инвестиционен план на лечебното заведение, както и разработва план-програма за развитието и дейността на лечебното заведение в съответствие с правилата на добрата медицинска практика и национално приетите стандарти за лечение. Предвид установеното в задължителната съдебна практика разбиране, че, извън необходимостта договорът за управление да съдържа бизнесзадача, задачите и конкретните икономически показатели за управителя могат да бъдат поставени и в други актове извън договора за управление, но при съществуваща връзка помежду им (решение № 249 по гр.д. № 1358/2012 г., ІV г.о.), даденото от въззивния съд разрешение е в пълно нейно съответствие, като са съобразени посочените по-горе обстоятелства, и не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия правен въпрос.
Вторият въпрос, зададен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е нищожен ли е по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД договор за управление на еднолично търговско дружество с общинско имущество, сключен с лице, което вече е управител на друго еднолично търговско дружество с общинско имущество, поради противоречието му с императивна правна норма, съдържаща се в наредба на съответния общински съвет и предвиждаща изрична забрана едно лице да бъде управител на еднолично търговско дружество с общинско имущество, след като вече е управител на друго еднолично търговско дружество с общинско имущество. Същият проблем се адресира и от следващите два въпроса: при наличие на законова делегация, предвидена в чл. 51а, ал. 4 ЗОС следва ли да се приеме, че приетата от общинския съвет на това основание наредба се явява спрямо ТЗ специален нормативен акт, и може ли едно лице да бъде едновременно управител на две търговски дружества, в които едноличен собственик на капитала е общината или държавата. И трите въпроса целят разрешаване на принципен проблем, без обаче да държат сметка за точните мотиви на съда в обжалваното решение. Съдът приема, че общинската наредба е синхронизирана изцяло с разпоредбите на чл. 141 и сл. от Търговския закон (не е намерено противоречие между тях в съответната част на наредбата и закона, за да се търси съотношението общ-специален нормативен акт), а оттам е изведено и заключението, че общинският съвет е могъл да даде съгласие за сключване на договора за управление при дадената хипотеза. Следователно, относимият правен въпрос в случая е по тълкуването на приложимата разпоредба – чл. 41, ал. 1, т. 4 от наредбата, и приложими ли са разпоредбите на чл. 141 и сл. ТЗ за общински дружества. Липсата на поставен правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд препятства допускането на касационното обжалване, както обвързващо разрешава ВКС в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., т. 1, ОСГТК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2121 от 27 декември 2013 г., постановено по в.гр.д. № 3499 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: