5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
София, 09.10.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1205 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от С. К. К., чрез адв. Н. А., против въззивно решение № 2256/29.11.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 3476/2016 г., в частта, с която е обезсилено решение № 2934 от 11.04.2016 г., постановено по гр.д. № 19946/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 11.01.2010 г. до 11.12.2014 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 1 000 лева до 30 000 лева, както и съдебноделоводните разноски.
П… е осъдена да заплати на С. К. К. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 1 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 11.12.2014 г. до окончателното издължаване.
Касаторът С. К. К. излага доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение – в частта, с която въззивният съд обезсилил частично първоинстанционното решение – поради допуснати нарушения на съдопроизводсвените правила; в частта по материалноправния спор – поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
П…. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд обезсилил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, в която е присъдена лихва върху главницата за периода от 11.01.2010 г. до 11.12.2014 г. и, като потвърдил същото решение в останалата му част, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. К. К. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), в размер на 1 000 лева, ведно лихвата върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.12.2014 г. до окончателното издължаване. Претенцията по чл. 2 ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 1 000 лева до 30 000 лева е отхвърлена.
За да постанови този резултат, Софийският апелативен съд приел за установено, че срещу ищеца С. К. К. е образувано досъдебно производство и същият е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК. С влязла в сила на 11.01.2010 г. присъда, той е оправдан. Наложената му мярка е „подписка“.
Наказателното производство срещу К. продължило около 4 години, по същото време, още от 2002 г., а и след това – до 2012 г., по отношение на К. са образувани множество наказателни производства, 18 от които са приключили с влезли в сила осъдителни присъди за извършени престъпления по чл. 311 НК и той има наложено наказание „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да заема длъжността нотариус“.
Съдът е приел за неустановено твърдението за връзка между влошеното здравословно състояние на К. и обвинението в престъпление, за което е оправдан.
Съдът посочил, че е осъществен фактическият състав по чл. 2, т. 3 ЗОДОВ. Държавата дължи имуществено обезщетение на К.. За да определи размера му, съдът приел, че следва да вземе предвид продължителността на наказателното производство, което е в разумния срок; тежестта и характера на обвинението, което е тежко, защото е предвидено наказание лишаване от свобода до 5 години; наложените мерки за процесуална принуда, като наложената е най-леката възможна, без установено съществено въздействие върху начина на живот на К.. Според съда не е налице пряка причинно-следствена връзка между това обвинение и развитието на професионалната кариера на ищеца като нотариус, тъй като авторитетът му е накърнен още преди приключване с оправдателна присъда на конкретното наказателно производство, с признаването му за виновен по множество други престъпления по същия текст от НК, извършени в качеството му на нотариус, а и кариерата му като такъв е преустановена с лишаването му да заема длъжността с вляза в сила присъда.
В заключение въззивната инстанция приела, че следва да присъди обезщетение в размер на 1000 лв., като претенцията над този размер не кореспондира на обществения критерий за справедливост и би била източник на неоснователно обогатяване.
Въззивният съд, позовавайки се на диспозитивното начало в процеса, счел, че след като е сезиран с искане за присъждане на лихва от датата на подаване на исковата молба, е недопустимо да я присъжда от по-ранен момент – от датата на деликта. Поради това, обезсилил решението на първата инстанция в частта, с която лихва върху главницата е присъдена от 11.01.2010 г.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и дали ако въззивният съд констатира, че първоинстанционният е разгледал непредявен иск, делото следва да се върне на първа инстанция за произнасяне по предявения иск съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК (уточнени от съда).
По отношение на поставените въпроси се поддържа допълнителното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС
Въпросът по тълкуване на чл. 52 ЗЗД е включен в предмета на делото и е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие. Напълно в съответствие с трайно установената съдебна практика, вкл. цитираната от касатора в касационната жалба – ПП №4/1968 г. на ВС на РБ и в изложението – решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на IV г.о., решение № 292/2014 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 3435/2014 г. на III г.о., решение № 344 от 24.11.2014 по гр.д. № 2378/2014 г. на IV г.о., решение № 26 от 04.03.2009 г. по гр.д. № 4724/2007 г. на III г.о., въззивният съд е оценявал обективно установените по делото обстоятелства относно личността на увредения, вкл. съдебно минало, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му, отразило ли се е и как незаконното обвинение върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист; разрешенията на съда в идентични ситуации, забраната за неоснователно обогатяване.
Крайният резултат, постановен в решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на IV г.о. на ВКС няма отношение към настоящия казус. Въззивният съд напълно се е съобразил с разрешението, дадено по реда на чл. 290 ГПК в цитираното решение на ВКС за случаи, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на подсъдимия – съдът по настоящото дело (за разлика от цитираното по-горе) е намерил, че то не се е отразило нито върху възможностите му за професионални изяви и развитие, нито върху авторитета, поради което и не може да се завишава размера на обезщетението.
Нещо повече, по делото е установено, че по времето, през което К. е бил обвиняем и подсъдим по делото, за което е оправдан, спрямо него е имало множество висящи други наказателни производства. Както е изяснено принципно в Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11, а и в множество съдебни актове по чл. 290 ГПК (напр. решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/12 по гр.д. № 266/12 г. на ВКС, IV г.о.), щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са повдигнати в едно, а в множество отделни дела. Случаят е точно такъв.
В изложението към касационната жалба, без ясно поставен въпрос, е направено и оплакване, че след като първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, то делото следва да се върне от въззивния съд на първа инстанция за произнасяне по предявения иск съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, а не да се обезсилва решението на първата инстанция. Според касатора въззивният съд е действал в нарушение на указанията, дадени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Поддържаното противоречие не се установява – ако се приеме, че въпросът е свързан с тълкуване на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК. Д. на касатора изобщо няма отношение към настоящия случай, защото първостепенният съд се е произнесъл по исковете, с които е бил сезиран – за главница и лихвата върху нея, считано от деня на подаване на исковата молба до окончателното издължаване, но наред с това е разгледал и иск, за който не е отправено искане за съдебна защита, а именно – за присъждане на лихвата върху главница за период, предшестващ подаването на исковата молба – от 11.01.2010 г. до 11.12.2014 г. Касаторът явно прави смешение между „свръхпетитум“, и разглеждане на непредявен иск. Без значение е дали в полза на ищеца съществува вземане, щом то не е поискано. Съдът не може да го присъжда, а ако го стори актът му е недопустим, защото ще е произнасяне в повече от това, с което е сезиран. При произнасяне по нещо различно, съдът постановява решение по предмет, различен от този с който е сезиран (правопораждащи факти, петитум, страни).
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, като настоящият състав не намира и основания за служебно допускане на обжалването.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2256/29.11.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 3476/2016 г. в частта, с която е обезсилено решение № 2934 от 11.04.2016 г., постановено по гр.д. № 19946/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което е присъдена лихва върху главницата за периода от 11.01.2010 г. до 11.12.2014 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 2, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 1 000 лева до 30 000 лева., ведно с лихвата, считано от 11.12.2014 г., както и съдебноделоводните разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: