12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 943
София, 21.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 61183 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], чрез адв. К. И. и адв. Я. Н., против решение № 229 от 8 декември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 525/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което е потвърдено решение № 693 от 16 април 2015 г., постановено по гр.д. 1275/2013 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за осъждане на основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./ на дружеството да заплати на К. М. М. и Ю. Ю. М. – двамата от [населено място], суми от 50000 лева за всеки от тях като обезщетение за неимуществени вреди – причинени болки и страдания от смъртта на сина им М. К. М., починал вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 20.04.2008 г. с водач на автомобил, застрахован при касатора, ведно с лихвата, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на съда, че нарушението на водача Ч. е довело до нарушаването от негова страна на чл. 20, ал. 2, изр. второ от Закона за движение по пътищата, което е сторено при превратно интерпретиране на доказателствата относно механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие. Необосновано било прието, че е налице пряка и непосредствена връзка между употребата на алкохол и наркотици и неправомерните действия на водача при възникнала опасност. Сочи се, че ударът между двата автомобила е настъпил изцяло в лентата за движение на застрахования при касатора автомобилист и невярно са интерпретирани заключенията на съдебните експертизи относно техническата възможност да се избегне удара, а предприетата от другия водач „спасителна маневра” е в нарушение на правилата за движение по пътищата, свързана с навлизане в лентата за насрещно движение вместо предприемане на аварийно спиране и оставане в собствената лента или изместване вдясно в посоката на движение, и е единствената причина за настъпването на процесното пътнотранспортно произшествие. Като необоснован се сочи изводът, че причина за настъпване на катастрофата са неправомерните действия на водача Ч. поради употребените от него алкохол и упойващи вещества, след като той се е върнал в своята лента на движение – направил е дължимото според закона, поради което причина за настъпване на удара е единствено поведението на другия водач. Подчертава се, че причинна връзка между алкохола и упойващите вещества не е била включена в подлежащите на доказване факти, видно от заявеното в исковата молба и според указанието на съда за фактите и обстоятелствата, подлежащи на доказване и разпределянето на доказателствената тежест, а и поисканите експертизи във връзка с алкохола и упойващите вещества са били поискани от третите лица помагачи за доказване на твърденията им, че към момента на произшествието Ч. не е бил повлиян от алкохол и наркотични вещества, но не и за установяване на негови действия или конкретно състояние. Касаторът е констатирал противоречие в мотивите на съда относно повлияването на водача на автомобила от алкохол и/или наркотици: от една страна е бил повлиян от алкохола до степен да не притежава необходимите реакции и възможност да контролира управлението на автомобила, но във връзка с възражението за съпричиняване се приема, че няма доказателства относно видимото състояние на Ч.. Съдът е следвало да приеме, че в купето на лек автомобил при съдържание на алкохол в кръвта на водача от 2,89‰, е невъзможно пътникът на предната седалка да не разбере, че водачът до него е в нетрезво състояние. Съдът не е обсъдил и оплакванията и доводите за липсата на основания за ангажиране отговорността на касатора, тъй като няма доказателства за поведението на двамата водачи по време и преди настъпването на произшествието, дали и по какъв начин поведението на водача Ч. е било повлияно от алкохола и упойващите вещества и пр. Сочените нарушения са попречили на съда да приложи правилно разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите , за да се определи справедливо обезщетение за вредите, което е неоправдано завишено. Не е взето предвид, че преди инцидента починалият и родителите му не са живели в една държава, пострадалият се е занимавал с туристическа дейност и е пребивавал предимно в страната, както и че ищците получават финансова и морална подкрепа от другия си син, който живее с тях в Турция. Оспорва се като неправилен и изводът на съда, че отговорността на застрахователното дружество не следва да се редуцира с оглед обема на вината на двамата водачи. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответниците Ю. Ю. М. и К. М. М. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. В. Р., в отговор на касационната жалба сочат доводите си, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване и че съдът не е допуснал нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Ответникът Г. ф. не взема становище по жалбата.
Помагачите И. И. Ч. и Ш. И. Ч. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Д. К. изтъкват съображенията си за основателността на касационната жалба. Помагачът ЗАД [фирма] не взема становище по жалбата.
Въззивният съд споделя решаващите изводи на първата инстанция за основателността на предявените искове, като обсъжда данните по делото и заключенията на съдебните експертизи и съобразно установеното, че водачът Ч. е управлявал лекия автомобил с концентрация на алкохол в кръвта 2,89 промила и концентрация на кокаин в кръвта над 50 нг/мл, което води до чувствително нарушаване и отслабване на активното внимание, на преценката при шофиране и концентрацията, и водят до нарушени реакции, и съобразно заключението на комплексната медицинска и психологическа експертиза, според което видимите изменения в поведенческите реакции на употребилите алкохол и наркотици са различни и много трудно биха могли да бъдат прогнозирани. Прието е, че въз основа на положението на автомобилите след произшествието и деформациите по тях, е било невъзможно автомобилът, управляван от водача Ч. да се е движел съобразно правилата за движение по пътищата успоредно на осовата линия, поради което е възприето предположението на вещите лица, че водачът Ч. е напуснал лентата си за движение непосредствено преди удара, това е било възприето от водача на насрещно движещия се автомобил като опасност, поради което последният намалил скоростта и навлязъл в лентата за насрещно движение, където, поради завръщането на водача Ч., настъпил челният удар, без Ч. да предприеме каквато и да е маневра за избягване на удара, включително аварийно спиране. Съдът заключава, че вина за пътнотранспортното произшествие имат водачите и на двата автомобила, като нарушението на водача Ч. е довело и до липсата на действия за предотвратяване на произшествието при възникнала опасност, което сочело, че водачът не е в състояние да контролира управляваното от него превозно средство поради употребата на алкохол и други упойващи средства, и е прието, че е налице пряка причинна връзка между употребените от Ч. алкохол и наркотици и неправомерните му действия при възникналата опасност за пътнотранспортно произшествие, която той е следвало да възприеме и е разполагал с възможност за извършване на спасителни маневри, но не е сторил. При тези съображения е прието, че са установени елементите от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – виновно и противоправно поведение на водача Ч., предизвикал заедно с другия водач, пътнотранспортно произшествие и е причинена смъртта на М. М., съответно са възникнали като пряка последица от това поведение неимуществени вреди за ищците поради внезапната нелепа смърт на сина им и непреодолимата му загуба, както и че е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Не е споделена тезата на застрахователя, че отговорността му следва да бъде редуцирана предвид вината на другия водач, допринесъл за произшествието, като се сочи, че при съпричиняване по смисъла на чл. 53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застрахова „Гражданска отговорност”, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент; застрахователят отговаря по отношение на увредения на основание договорна отговорност, но доколкото отговорността му е функционално обусловена от деликтната отговорност, той отговаря в обема, в който е отговорен застрахованият при него делинквент – за всички вреди, съставляващи пряка последица от увреждането, с ограничение единствено от застрахователната сума по застраховката. Не е възприето за основателно възражението, че пострадалият М. е съпричинил настъпването на вредоносния резултат, тъй като по делото липсват доказателства на пострадалия да е станало известно обстоятелството, че водачът Ч. е употребил преди управлението на автомобила алкохол и наркотици, не са ангажирани и доказателства състоянието му да е било видимо и установимо от пострадалия. За съобразен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е приет определеният размер на обезщетението от 50 хиляди лева за всеки от ищците, като са взети предвид установените в процеса действително претърпени от тях вреди.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя проблемът за възможността съдът да приеме наличие на виновно поведение на водач на моторно превозно средство въз основа на факти и обстоятелства, изрично отречени от ищците в обстоятелствената част на исковата молба като причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие, и в тази връзка може ли съдът да прави решаващи изводи въз основа на незаявени от страната факти и обстоятелства, за които не е разпределяна доказателствена тежест от съда по реда на чл. 146 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът твърди, че не следва да се обсъжда обосноваността на извода на съда, че е налице пряка причинна връзка между употребените от Ч. алкохол и наркотици и неправомерните му действия при възникналата опасност за пътнотранспортно произшествие, която същият е следвало да възприеме и е разполагал с възможност за извършване на спасителни действия – спиране или други маневри, което същият не е сторил, а само твърдението на ищците в исковата молба, че наличието на алкохол и наркотици в кръвта на починалия водач Ч. обаче не са пряка причина за настъпването на произшествието, а това са действията на водача В. А., който е навлязъл в лентата за насрещно движещите се автомобили. Твърди се, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 22 по гр.д. № 1854/2010 г., ІV г.о., в което, при отговор на въпроса за правното основание и правната квалификация на предявения иск, ВКС приема, че при постановяване на решението съдът е ограничен от предмета на делото, който обхваща спорното материално правоотношение и видът на търсената защита; при постановяване на решението си съдът следва да се съобрази с основанието на иска, посочено в процесуалния закон като обстоятелства, на които се основава искът, и които представляват фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално право. Явно е, че в соченото решение не е даден отговор на изрично поставения от касатора въпрос, а друго основание за допускане на касационното обжалване не се обосновава. Освен това следва да се отбележи, че в исковата молба действително ищците са посочили, че пряката причина за настъпването на произшествието не е наличието на алкохол и наркотици в кръвта на водача Ч., а причината са действията на водача А., който е навлязъл в лентата за насрещно движение, но е възможно вина за настъпването на произшествието да има и водачът Ч. поради това, че въпреки наличието на препятствие в лентата му за движение, не е предприел мерки за предотвратяването на удара и се е движел с несъобразена с пътната обстановка скорост, като в петитума на исковата молба изрично се сочи и вина на Ч. (в контекста на намерението на ищците да докажат изложените от тях обстоятелства). В изготвения проект за доклад по делото съдът указва, че в тежест на ищците е да докажат, че произшествието е причинено от виновното противоправно поведение на водача А. и евентуално вредоносният резултат е съпричинен от водача Ч.. В първото по делото заседание (публичното заседание от 22 април 2014 г.) в процедурата по чл. 143 ГПК, при искане от страна на процесуалния представител на третите лица помагачи И. и Ш. Ч. ищците да уточнят дали е спорно, че евентуално наличие на алкохол и наркотици, които са установени при експертизите, не са в пряка причинна връзка, тъй като в исковата молба ищците твърдят, че наличието на алкохол и наркотици не са в пряка причинна връзка с произшествието, ищците, чрез процесуалния си представител подчертават, че обстоятелството е спорно. Докладът на съда не е изменен (допълнени са само възраженията на помагачите Ч. и им е указано какво следва да докажат), не са излагани съображения по заявеното от ищците допълнение в твърденията им и дали това допълнение отрича първоначално заявеното становище за причината за настъпването на транспортното произшествие, не са правени изявления по редовността на исковата молба в създалата се хипотеза, касаторът не е релевирал възражения срещу доклада. В писмените бележки на процесуалния представител на ищците пред първоинстанционния съд се поддържа вината на водача Ч. за настъпване на произшествието, а съдът в решението си сочи, че ищците твърдят като причина за настъпването на пътното транспортно произшествие действията на водача А. и управляването от страна на водача Ч. на автомобила под въздействието на алкохол и кокаин, поради което не е предприел мерки за предотвратяване на сблъсъка и се е движел със скорост, несъобразена с пътната обстановка. Оплаквания срещу разпределянето на доказателствената тежест или за непълнота или неточност на доклада във връзка със заявените причини за настъпване на произшествието, не се поддържат във въззивната жалба. При това положение за въззивния съд, предвид правилото на чл. 269 ГПК, не е имал възможност да подложи на преценка сега излаганите от касатора твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводството, което е и в пълно съответствие с разясненията, дадени от ВКС в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК – за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно; в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Вторият въпрос касае предпоставките за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по-конкретно относно необходимостта пострадалият да е извършил лично действия, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпване на ПТП, респективно на леталния за него изход, за да приеме съдът наличие на съпричиняване. Касаторът твърди, че по този въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на ТР № 1/2014 г., ОСТК, в което при даването на положителен отговора на въпроса налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, се приема, че в случаите на пътнотранспортно произшествие, пострадалият пътник в автомобила не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата – като рисково поведение в този смисъл е определено пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Въпросът е насочен към един от изводите на съда по възражението за съпричиняване от страна на пострадалия М. за настъпването на вредоносния резултат: съдът приема, че липсват доказателства да са налице действия от страна на пострадалия, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпването на произшествието, респективно – на леталния за него изход. Това заключение на съда е израз на едно от съществувалите до постановяването на по-горе соченото ТР тълкувания на въпроса за съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол (израз на противното разбиране пък е соченото отново от касатора решение № 98 по т.д. № 942/2009г., І т.о., ВКС – неправилно посочено в изложението като дело по описа на ІІ т.о.), като решението на въззивния съд е постановено преди постановяването на соченото ТР. Независимо обаче дали разрешението противоречи на задължителните разяснения по тълкуването на въпроса, дадени от ВКС, то самостоятелно не е обусловило изхода на спора, доколкото изрично се сочи от въззивния съд, че по делото не са представени доказателства на пострадалия да е станало известно обстоятелството, че водачът Ч. е употребил преди управлението на автомобила алкохол и наркотици, не са били ангажирани и доказателства това му състояние да е било видимо и установимо от пострадалия. Това именно заключение е решаващо за изхода на спора, предвид ясното посочване на ВКС в цитираното ТР, че дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, а тежестта за доказването му е на позоваващата се на съпричиняването страна в процеса.
При горните съображения следва да се приеме, че и следващият въпрос – излъчването на миризма на алкохол от страна на водач на МПС следствие от тежка степен на алкохолно опиване – 2,89 промила, сочат ли на това, че на пътниците в автомобила им е било известно, че водачът е употребил алкохол преди управлението на автомобила; ако състоянието на водача е такова, че той да не може под въздействието на алкохол да реагира адекватно, може ли то да не е видимо за околните, също не обосновава допускането на касационното обжалване. Отново в ТР № 1/2014 г. ОСТК подчертава, че единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а твърдящата съпричиняването страна следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. За да приеме, че липсват доказателства състоянието на водача Ч. да е било видимо и да е могло да бъде установено от пострадалия пътник в автомобила, въззивният съд е използвал специални за проблема знания, а именно изводите на комплексната медицинска и психологическа експертиза, според която видимите изменения в поведенческите реакции на употребилия алкохол и наркотици са различни и много трудно биха могли да бъдат прогнозирани, без по делото да са представени други доказателства за това какво е било видимото състояние на водача Ч.. Изричен извод в експертизата за това, че при установената степен на алкохолно опиване водачът на автомобила е излъчвал миризма, която да е следвало да се възприеме от пътник в автомобила, не е направен. При изясняване на заключението в съдебното заседание в.л. Т. сочи, че „.. ако човек е употребил това количество алкохол, другото лице до него ще усети миризмата.” По-нататъшни разяснения липсват, като е останало неуточнено дали при всеки алкохол, визиран в заключението (за да се установи количеството на консумирана алкохолна напитка по концентрацията на алкохола в кръвта съобразно специална формула, експертите дават примери с различни видове алкохолни напитки), се отделя миризма, доловима от околните. Това е и дало основание на съда да приеме, че липсват доказателства за възможността на пострадалия да е станало известно нетрезвото състояние на водача на автомобила. На второ място по поставения въпрос касаторът приема, че въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата. С първото сочено от него решение – решение № 1137 по гр.д. № 881/2013 г. по описа на апелативния съд в [населено място], се приема, че фактът, че водачът на автомобила е бил с 2,5 промила алкохол в кръвта и като се изходи от правилата на обичайната житейска логика, при така установеното съдържание на алкохол, е невъзможно на качилите се в колата, вкл. на сина на ищеца, да не им е било ясно, че водачът е в нетрезво състояние. Това разрешение е в ясно нарушение на соченото по-горе ТР, възлагащо на твърдящия съпричиняването, да установи знанието на увредения, респективно възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на автомобила е употребил алкохол. Същото следва да се възприеме и по отношение на тълкуването, дадено от съда в другото сочено от касатора решение – решение № 339 по гр.д. № 7436/2010 г. по описа на Софийския градски съд, в което съдът приема за ноторен факта, че алкохолното опиянение на виновния водач е било в такава степен, че е било лесно разпознаваемо и очевидно. Накрая се твърди противоречие в изводите на съда – съдът приема, че пътникът М. не е могъл да знае, че водачът е употребил алкохол, а в същото време водачът не е бил в състояние да контролира управлявания от него автомобил, което било причина за настъпване на процесното произшествие. Соченото твърдение не може да се определи като поставен въпрос съобразно критериите, дадени обвързващо от ОСГТК в т. 1 на ТР № 1/2009 г., относно правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване.
Следващите въпроси: наличието на алкохол в кръвта на водач и данни за употреба на наркотични вещества обосновават ли извод за нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП; предприета спасителна маневра, изразяваща се в неправомерно навлизане в лентата за насрещно движение, представлява ли предвидимо поведение, респ. предвидима опасност за останалите участници в движението, и ако не е предвидимо поведение, то кой е моментът на възникването на задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП за останалите водачи на пътя и длъжен ли е съдът да го посочи в решението си, не съставляват правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а касаят установяване на обстоятелства и преценка на събрани по делото доказателства. В ТР № 1/2009 г., т. 1, ВКС обвързващо разяснява, че материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По посочените съображения, тъй като на практика се твърди допуснато от съда процесуално нарушение във връзка със събраните доказателства, както и необоснованост на решението, не може да се извърши съпоставката по допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК на тълкуването в обжалваното решение с тълкуването в цитираното от касатора решение по гр.д. № 1920/2009 г. по описа на Софийския градски съд, както и по допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК спрямо решение № 61 по т.д. № 751/2008 г., І т.о., ВКС, и решение № 159 по т.д. № 1117/2009 г., ІІ т.о., ВКС.
Според касатора обуславящ е въпросът относно фактите и обстоятелствата, които формират съдържанието на критерия справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди за всеки конкретен случай и относно задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди като посочи значението на тези факти за увеличаване, съответно намаляването на размера на обезщетението. Касаторът твърди, че съдът е бил длъжен да обсъди, но не го е сторил, обстоятелството, че преди инцидента пострадалият и родителите му са живели в различни държави, че пострадалият се е занимавал с туристическа дейност и е пребивавал преимуществено в България, както и че финансова и морална подкрепа ищците получават и от друг свой син, който живее с тях в Турция. За да приеме, че обезщетение от по 50 хиляди лева за всеки от ищците съответства на принципа за справедливо обезщетяване, съдът се основава от една страна върху факта на внезапната и трагична смърт на сина на ищците, от която те били шокирани и понесли тежко, а от друга – на установените по делото близки взаимоотношения между него и ищците. Действително в случая от съда не са посочени доводи във връзка с преимущественото живеене на ищците в Турция и получаваната подкрепа от друго тяхно дете, но без съмнение липсата на съвместно живеене между пострадал и негови близки не води до извод за липса на близки взаимоотношения (напротив – такива са установени от свидетелските показания), а трагичен инцидент, довел до смъртта на едно от децата, независимо какъв е броят им, създава болка и непълнота и води до лишаване от грижите на детето за родителите. Ето защо, въпреки липсата на изричното изброяване на съответните обстоятелства, следва да се приеме, че съдът е обсъдил конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, поради което не е нарушена задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г., т. ІІ.
На следващо място касаторът твърди, че въпросите относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, са разрешени от съда в нарушение на практиката на ВКС. Сочи се, че съдът в решението си се е позовал на направени от вещите лица – автоексперти изводи, които се основата на предположения, без да вземе предвид други техни изводи, които са от съществено значение за изхода на спора – без обсъждане били оставени оплакванията на касатора, че някои от изводите на приетите по делото заключения не са базирани на обективни данни за действителното поведение на двамата водачи преди и по време на настъпване на произшествието и поради това са хипотетични, а са игнорирани други безспорни обстоятелства – водачът А. е следвало при спазване изискванията на ЗДвП да пътува в собствената си лента за движение и дори да предприеме действия за аварийно спиране, при което произшествието е нямало да настъпи. Сочат се и други оплаквания основно във връзка с алкохолното повлияване на водача Ч. и с твърдението за негово навлизане в насрещната лента за движение. Касаторът твърди, че този проблем е разрешен в противоречие с две решения на ВКС. В първото от тях – решение № 548 по гр.д. № 1119/2009 г., ІІІ г.о., при отговор на въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, касационният съд приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, а с второто – решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., І г.о., по приложението на чл. 235 ГПК е прието, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. К. съд приема, че обжалваното решение не е постановено в нарушение на сочената задължителна практика. И това е така, защото въззивният съд ясно е посочил първо защо дава вяра на експертните заключения, както и защо възприема за доказана съответната фактическа обстановка. Дадена е оценка на данните по делото и е достигнато до съответните изводи. Как съдът е оценил събраните доказателства е въпрос извън приложението на чл. 235 ГПК.
Накрая се пита след като отговорността на застрахователя е отграничена от обема на вината на застрахования водач, при наличие на съпричиняване от страна на двамата делинквенти, следва ли застрахователят на единия от тях да отговаря за причинените вреди в пълен обем. По въпроса се заявява наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с разрешението, дадено в ТР № 1/2014 г., ОСТК. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че в случай, че прекият иск по чл. 226 КЗ /сега отм./ е насочен против застраховател на един от делинквентите, предвид солидарната отговорност на всеки от тях по смисъла на чл. 53 ЗЗД, е в пълен обем и в същия отговаря застрахователят, като отговорността на последния е лимитирана единствено от застрахователната сума по застраховката „Гражданска отговорност”, е в противоречие с тълкуването на ОСТК в соченото ТР, че застрахователят по застраховката срещу гражданска отговорност не отговаря когато отсъства деликт, извършен от застрахования и извън обема на гражданската му отговорност, чиито граници са определени в чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Всъщност, в соченото ТР се разрешава друг въпрос – това е въпросът дали в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /сега отм./, обемът на отговорността на застрахователя се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента. По този проблем се заключава, че по прекия иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ /сега отм./, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл. 45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Следователно, отговор на въпроса дали при наличие на съпричиняване от страна на двамата делинквенти следва застрахователят на единия от тях да отговаря за причинените вреди в пълен обем, не е даван, поради което и не може да се твърди противоречие с практиката на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се поддържа от касатора, което препятства възможността на ВКС да се произнесе по иначе обуславящия въпрос.
При този изход на делото в касационната инстанция на процесуалния представител на ответниците следва да се присъди възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 3530 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 229 от 8 декември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 525/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], Е.[ЕИК], да заплати на адв. В. А. Р., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 3530,00 (три хиляди петстотин и тридесет) лева възнаграждение за оказана за касационното производство безплатна адвокатска помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата на К. М. М. и Ю. Ю. М. – двамата с адрес в [населено място], [улица].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: