3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 944
С., 17.10. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 395/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Ц. Т. Н., Д. Н. Банкова и Н. Н. Н. чрез процесуалния им представител адв. Д. Д. В., срещу въззивното решение № 86 от 24.02.2011 г. по гр. д. № 1/2011 г. на Врачанския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата по касация Н. Е. Н. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по предпоставките за допускане на касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 565 от 08.07.2010 г. и допълнителното решение № 943 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 167/2009 г. на Врачанския районен съд, с които е допусната делба на имоти, останали в наследство от общия на страните наследодател Н. Н. С.: УПИ ІV-529 от кв. 19 по плана на [населено място], пет земеделски земи, възстановени с решение № 351 от 18.01.1999 г. на поземлената комисия, два имота, съставляващи залесена горска територия, възстановени с решение № 44 от 31.07.2000 г. на комисията, и поземлен имот, съставляващ пасище, възстановен с решение № 501 от 23.12.2008 г., при дялове 3/6 ид. ч. за Н. Н. – ищца, и по 1/6 ид. ч. за касаторите – ответници по иска за делба.
Съдът приел, че саморъчното завещание на наследодателя Н. С., починал на 23.01.1990 г., е нищожно, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН – липсва обозначение относно датата и мястото на неговото съставяне, а също така е направено при клаузи за полагане на грижи и издръжка на завещателя до смъртта му, които се вменяват на трето лице. За нищожно съдът намерил и саморъчното завещание от 03.01.1992 г. на съпругата на наследодателя Д. Д. Н., починала на 02.02.1992 г., с предмет подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ земи, поради наличието на задрасквания в същото и поради противоречието му с чл. 19, ал. 1 ЗН. На последно място съдът приел, че от страна на ответника Н. Н. Н. не е доказано придобиване на урегулирания поземлен имот при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. И ищцата, и посоченият ответник, а и техните преки наследодатели – деца на общия на страните наследодател, са упражнявали правата си по отношение на имота съобразно наследствените права на техните наследодатели – по равно. С оглед на всичко изложено, въззивният съд заключил, че при нищожност на направените завещателни разпореждания и липса на предпоставките по чл. 79 ЗС за урегулирания поземлен имот, правата на съделителите възлизат на 3/6 ид. ч. за ищцата и по 1/6 ид. ч. за всеки от ответниците.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за правилното прилагане разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и 236, ал. 2 ГПК, и по материалноправните въпроси за зачитане на представените по делото завещания.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в приложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Тъй като поставените от касаторите процесуалноправни въпроси са именно такива, то и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същите. Не е налице и допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според което разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. К. на са обосновали такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Установява се, че в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на релевираните процесуални норми, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, във връзка и с въведените от ответниците /касатори/ възражения: 1. за липса на съсобственост по отношение на урегулирания поземлен имот – предмет на завещанието от Н. С. в полза на касатора Н. Н., и 2. по дяловете в останалите делбени имоти, в които касаторите считат, че притежават права и на основание завещателното разпореждане, оставено от Д. Н. в полза на прекия наследодател на касаторите Н. Н. Н. – техен съпруг и баща. Обжалваното решение съдържа преценка по всички поставени въпроси, а дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставените материалноправни въпроси.
Завещанието на Д. Н. има за предмет земеделски земи, на които към датата на съставянето му завещателката не е била собственица. Собствеността върху посочената категория имоти се възстановява от момента, в който земята е индивидуализирана с решение по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, когато правото на собственост получава своя предмет в реални граници. В този смисъл са ТР № 1 по гр. д. № 1/97 г. на ОСГК на Върховния касационен съд и последвалата го трайна съдебна практика. Правото на собственост възниква с обособяването на земята като конкретен самостоятелен обект чрез определяне на реалните й граници, което се извършва със съответното решение на поземлената комисия /общинска служба по земеделие/.
С частните завещателни разпореждания наследодателят се разпорежда с определено имущество в полза на друго лице за времето след смъртта си и му придава качеството на заветник – чл. 16, ал. 2 ЗН. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗН заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. Във връзка с приложението на тези норми са разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС, че заветът има пряк транслативен ефект, но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума на завещателя. След като основанието да се зачете частното завещателно разпореждане е наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, то ако към този момент няма завършена административна процедура по възстановяване на собствеността на конкретен земеделски имот с решение на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, заветът е недействителен по общите правила на Закона за наследството. Заветниците нямат качеството на правоимащи лица по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ и претендираните от тях права не попадат в приложното поле на чл. 90а ЗН.
Даденото от въззивния съд разрешение е в съотвествие с посочените тълкувателни актове, които съставляват задължителна за съдилищата съдебна практика. След като предмет на завещанието от 03.01.1992 г. са само земеделски земи, то същото правилно е определено от съда като частно завещателно разпореждане, а тъй като собствеността е възстановена с решения на поземлената комисия от 1999, 2000 и 2008 г., то завещателката не е била собственица при откриване на наследството на 02.02.1992 г. и следователно заветникът не е придобил собствеността върху завещаното имущество след смъртта на завещателката.
По въпроса за нищожността на завещанието, оставено от Н. С., касаторите не са обосновали наличие на поддържаните от тях основания за допускане на касационно обжалване; не са се позовали и не са представили съдебна практика, на която според тях противоречи разрешението, дадено с обжалваното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 86 от 24.02.2011 г. по гр. д. № 1/2011 г. на Врачанския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: