4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 945
С..10. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 312/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от № 101 21.07.2010 г., поправено с решение № 197 от 24.09.2010 г., по гр. д. № 424/2009 г. на Каварненския районен съд е допусната делба на дворно място и построената в него жилищна сграда на един етаж със застроена площ 88 кв. м., находящи се в [населено място], [община], между Д. Д. Т. с квота 18/36 ид. ч. и 2/36 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност с Г. П. Т., Т. Н. Б. с квота 9/36 ид. ч. и Ц. Н. Т. с квота 7/36 ид. ч.
Това решение е потвърдено с решение № 571 от 14.12.2010 г. по в. гр. д. № 869/2010 г. на Добричкия окръжен съд.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Т. Н. Б., която поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация Д. Д. Т. и Г. П. Т. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна, Ц. Н. Т. не е подал писмен отговор.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел за безспорно, че заявеният за делба урегулиран поземлен имот е получен и застроен с жилищна сграда от наследодателите Д. и Т. Т. при преселването им от С. Д. през 1940 г., както и че същите не са имали документ за правото си на собственост.
След като Д. Т. починал на 27.04.1971 г., съпругата Т. Т. /починала на 18.08.2008 г./, синът Д. Д. Т. и наследниците на починалия на 01.05.1994 г. син Н. Д. Т.: съпруга Стойка Г. Т. /починала на 19.04.2007 г./ и деца Т. Н. Б. и Ц. Н. Т., се снабдили с н. а. № 120/2005 г. за право на собственост върху имота по исковата молба, на основание наследство и давност.
Като посочил, че презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС за равенство в дяловете на съсобствениците /каквото следва да се приеме, при липсата на друго записване в н. а. № 120/2005 г./ е оборима, и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд приел за установено, че наследодателят Д. Т. и съпругата му са упражнявали владение с намерение за придобиването на двора и къщата в съпружеска имуществена общност. Владението върху 1/2 ид. ч., като обект на прекратената общност по чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. /отм./, е продължено от правоприемници на наследодателя Д. Т. в съгласие с чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г. /отм./, без съпругата. При изтичане на законовия 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, преди 2005 г. 1/2 ид. ч. е придобита от преживялата съпруга, а другата 1/2 ид. ч. – от сънаследниците по правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН от сина Д. с квота 1/4 ид. ч. и правоприемниците на сина Н. – съпруга и две деца, с квоти от по 1/12 ид. ч. Със смъртта на Т. Т. през 2008 г. от дела й от 1/2 ид. ч. синът Д. е получил 1/4 ид. ч., а децата на починалия преди майка си син Н. – Т. и Ц., са получили по 1/8 ид. ч. съгласно чл. 10, ал. 1 ЗН. Делът на Стойка Т. от 1/12 ид. ч. е придобит от Т. и Ц. в равни части – по 1/24 ид. ч.
Въззивният съд обсъдил и данните за публична продан, завършила с постановление за възлагане от 04.06.2008 г. по изп. д. № 25/2008 г. на 1/18 /или 2/36/ ид. ч. от двора и къщата, които били отчуждени от Ц. Т. и придобити в режим на съпружеска имуществена общност от съсобственика Д. Т. и съпругата му Г. Т..
С оглед на всичко изложено въззивният съд заключил, че имотът по исковата молба, придобит в резултат на установените придобивни способи, правилно е допуснат до делба при посочените в първоинстанционното решение дялове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поставя на първо място материалноправния въпрос за зачитане на формалната доказателствена сила на нотариалния акт относно квотите на съсобствениците и свързаните с него процесуалноправни въпроси за приложение нормите на чл. 179, ал. 1 и чл. 193, ал. 1 ГПК, както и на чл. 188 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 ГПК, на чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 133, чл. 142, ал. 4 и чл. 143, ал. 2 ГПК, формулирани така: а/. съществува ли възможност за страната, представила документ, от който се ползва и на който основава исковата си претенция, да го оспори; б/. ако съществува такава възможност, кое е съдопроизводственото действие, даващо право на оспорване, от коя страна и в кой момент следва да се пристъпи към оспорване; в/. необходимо ли е изрично изявление на страната, че оспорва даден документ и необходимо ли е изрично определение на съда по откриване на производство по оспорване и определение, с което приема оспорването за успешно или не. Жалбоподателката счита, че поставените въпроси обуславят съдържанието на обжалваното решение и затова са от значение за изхода на спора, от значение са и за точното прилагане на закона, а тъй като с ГПК /от 2007 г./ са установени нови правила досежно сроковете за извършване от страните на определени процесуални действия и относно правомощията на съда, допускането на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да се допусне касационно обжалване, необходимо е поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос да е от решаващо значение за изхода на конкретния спор. Според разясненията в т. 4 на посочения тълкувателен акт основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, ако: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго.
В разглеждания случай материалноправният въпрос за зачитане на формалната доказателствена сила на нотариалния акт по обстоятелствена проверка е определящ изхода на спора, но липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационната инстанция да се произнесе по него, тъй като той е разрешен в съотвествие с постоянната съдебна практика, а случаят не разкрива някаква специфика, която да налага отклонение от тази практика или необходимост от нейната промяна.
Делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Д. Т. и съпругата му Г. Т., които, като се позовали на наследствено правоприемство за първия, и на публична продан за двамата, са представили още с исковата молба н. а. № 120/2005 г. Тъй като в него не е посочено друго, частите на ползуващите се от нотариалния акт за собственост на основание наследство и давност се считат равни съгласно чл. 30, ал. 2 ЗС, до доказване на противното. Като документ констативният нотариален акт, издаден по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./, доказва материализираното в него удостоверително изявление на нотариуса, че титулярът на акта е собственик на имота, посочен в нотариалния акт. Тази формална доказателствена сила важи спрямо всички, но до доказване на обратното, тъй като е оборима. В качеството си на охранителен акт нотариалният акт по обстоятелствена проверка не се ползува със сила на пресъдено нещо, така че всяко трето лице, на което той се противопоставя, може да доказва, че титулярът на нотариалния акт не е собственик. Трайната съдебна практика приема, че за това доказване не важат правилата за оспорване истинността на документ.
Обжалваното въззивно решение е съобразено с тази съдебна практика. Макар да се е позовал на нотариалния акт, според който дяловете на съсобствениците следва да се приемат за равни, а като такива – различни от посочените в Закона за наследството, ищецът – наследник по закон на лицата, от които имотът произхожда, е поискал делбата да се извърши при законните квоти. Тъй като доказването на обратното, чрез които се цели опровергаване на презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС за равенство на дяловете на съсобствениците, не се подчинява на правилата за оспорване истинността на документ, то процесуалноправните въпроси за приложението на чл. 193, ал. 1, чл. 179, ал. 1 и чл. 133, чл. 143, ал. 2 ГПК не са определящи за правилното решаване на спора по настоящото дело и в този смисъл не обосноват необходимост от допускане на касационната жалба за разглеждане по същество и произнасяне по тях от Върховния касационен съд.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, поради което въпросите, по които се иска допускане на касационно обжалване, не следва да са свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка. Такива са поставените от жалбоподателката въпроси за приложението на чл. 188 ГПК /отм./, съответно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК /нов/. По същество те са оплаквания за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване.
Във връзка с приложението на чл. 142, ал. 4 ГПК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран правният въпрос, по който жалбоподателката иска допускане на касационно обжалване. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения при приложението на чл. 142, ал. 2 ГПК. Доколкото, обаче, посочените разпоредби уреждат различни правомощия на съда, не би могло да се приеме, че въпросът в изложението на касационните основания е свързан с нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК, а и не е посочено, ако жалбоподателката е имала предвид именно чл. 142, ал. 2 ГПК, с какво разглеждането на конкретното дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Що се отнася до основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, те само са посочени в изложението, но не са обосновани и подкрепени със съответната съдебна парктика.
С оглед на всичко изложено, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 571 от 14.12.2010 г. по в. гр. д. № 869/2010 г. на Добричкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: