ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 945
София, 20.07. 2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2477 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат И. Г. като процесуален представител на И. Т. С., С. Н. С., Т. Д. В. лично и като майка и законна представителка на малолетното си дете И. Т. С., и на юрисконсулт М.А. като процесуален представител на „Е. системен оператор” /Е./ ЕАД София срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана /М./ от 05.VІІІ.2014г. по в.гр.д. № 158/2014г.
Страните не са подали отговори по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 05.VІІІ.2014г., поправено с решение от 11.ІІ.2015г., М. по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на РС Монтана от 10.ІІІ.2014г. по гр.д № 718/2011г. в частите, с които [фирма] и „Мрежови експлоатационен район – М.” са осъдени солидарно да заплатят на основание чл.200 КТ обезщетения за неимуществени вреди, причинени от смъртта на Т. И. С., настъпила вследствие на трудова злополука на 27.01.2009г.: на И. Т.С. и С. Н.С. /родители на починалия/ – по 20000лв., и на Т. Д.В. /живяла с починалия на съпружески начала/ – 10000лв., ведно със законната лихва от 10.ІІ.2009г. до окончателното им изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено и в отхвърлителните му части за разликите над по 20000лв. и над 10000лв. до по 80000лв., както и в частта, с която изцяло е отхвърлен предявеният от Т. В. като майка и законна представителка на малолетното си дете И. Т.С. иск за присъждане на 200000лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие смъртта на бащата на детето Т. Ив.С..
За да постанови решението, въззивният е приел за установено, че пострадалият Т. Ив.С. е работел при ответниците като електромонтьор-оператор, който при злополука на 27.І.2009г., призната за трудова, починал. Въз основа на Протокол № 1/09.ІІ.2009г. за извършена специална проверка – разследване на трудовата злополука, който е официален документ, чийто констатации на основание чл.58 ал.6 КСО се считат верни до доказване на противното, съдът е приел, че пострадалият не е спазил последователността от технически мерки за безопасност, не е използвал осигурените от работодателя Л. и основните и допълнителни електрозащитни средства за работа при напрежение над 1000V, допускайки нарушения на чл.33 ЗЗБУТ, чл.36 т.2,и т.3, чл.144 ал.2, чл.154 ал.1 и чл.169 ал.1 от ПБЗРЕУЕТЦЕМ; при обезопасяване на работното място не изключил шинен разединител на шина „Б” 20кв, не проверил за отсъствие на напрежение преди отваряне на килия № 19 на извод „Е.” 20кв, принудително отворил вратата на килия № 19, без да използва деблокираща бобина, опитал се да постави преносим заземител сам без помощта на втори човек, при движението му в килия № 19 и при допир до открити тоководещи части попаднал под напрежение, при което се разразила електрическа дъга и в резултат на въздействието на тока и дъгата получил тежки изгаряния, довели до смъртта му. При тези обстоятелства съдът е направил извод, че пострадалият е допуснал груба небрежност, съпричинявайки злополуката, не полагайки грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна ситуация. Причина за настъпването на злополуката е и поведението на ответниците, допуснали нарушения на чл.275 КТ, чл.14 ал.1 и 2 ЗЗБУТ, чл.197, чл.200 ал.1 т.3 и чл.247 ал.1 от Наредба № 7/1999г. Съпричиняването от пострадалия съдът е определил на 50%.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на родителите на пострадалия, въззивният съд е взел предвид съобразно чл.52 ЗЗД, че те тежко са преживели смъртта на сина си, който е бил на 29 години, и че продължават да изживяват мъки и страдания от това, при което е прието, че обезщетение в размер на по 40000лв. отговаря на изискванията за справедливост, което след приспадане на процента съпричиняване е редуцирано в присъдените размери.
При определяне размера на неимуществените вреди, причинени на малолетното дете на пострадалия, съдът е взел предвид съществувалата помежду им силна привързаност, че пострадалият е бил глава и опора на семейството, че внезапната му смърт е лишила детето от обичта му, от морална и материална подкрепа, причинила му дълбоки и непреодолими страдания; детето е било на възраст /5 години/, в която е имало силна нужда от родителска обич, подкрепа и сигурност, за да се чувства спокойно и щастливо, а смъртта на бащата го е лишила завинаги от неговите грижи, издръжка, любов и закрила, безспорно причинило му непреодолимо страдание. При тези обстоятелства за справедливо е определено обезщетение 120000лв., редуцирано с процента съпричиняване на 60000лв. Взето е предвид и че на детето са изплатени застрахователно обезщетение в размер на 84070.56лв. и 20000лв. по К., т.е. общо 104070.56лв., при което е направен извод, че след извършеното прихващане друго не следва да бъде присъждано.
Относно размера на обезщетението на Т. В. е прието, че тя е живяла с пострадалия повече от пет години на съпружески начала, при което е родено детето им И. Т.С., че е останала сама на 27 години без морална и материална подкрепа на най-близкия си човек, натоварена с отговорността да отгледа и възпита детето. Тези обстоятелства са мотивирали съдът да приеме, че обезщетение в размер на 20000лв. е в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, редуцирано с процента съпричиняване до присъдените 10000лв.
В изложението на И. Т. С., С. Н. С., Т. Д. В. лично и като майка и законна представителна на малолетното си дете И. Т. С. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – следва ли да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, обосноваващи размера; критериите, които следва да бъдат съобразявани при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди /съдът не извършил преценка на всички обективни обстоятелства, без те да са конкретизирани /включително и в касационната жалба/, декларирайки, че присъдените обезщетения са справедливи – в противоречие с практиката на ВКС; 2. въпросът за разпределение на доказателствената тежест – в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос било прието наличието на груба небрежност, ответникът следвало да я докаже, а доказателства за това той нито поискал, нито представил, съдът се позовал на протокол № 1/09.ІІ.2009г. на РУ „СО” М., чийто констатации имали доказателствена стойност, а на практика и на изводите в заключение на вещо лице по приложеното наказателно дело, неприето и неизслушвано в настоящото производство; този извод бил в противоречие със сочена практика на ВКС, тъй като протоколът не установявал наличието на груба небрежност.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на [фирма] се сочат всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Изложени са съображения, че пред съдилищата не е ясно разграничен въпросът каква отговорност следва да носи работодателя при груба небрежност при положение, че пострадалият действал без изрична заповед на ръководещо длъжностно лице и в нарушение на правилата за безопасност на труда и техническа експлоатация на електрически уредби с напрежение над 1000V, с ясното знание за възможно настъпване на вредоносни последици, но самоинициативно, самонадеяно и с умишлена употреба на техническо средство преодолява прегради и попада под ел. напрежение; до каква степен следва да се отграничи отговорността на работодателя, когато има такова грубо погазване на всякакви норми и прегради за безопасност, не следва ли да се направи аналогия с чл.201 ал.1 КТ при толкова груба небрежност, колкото на умишлени действия; по въпроса относно отговорността при доказани умишлено причинени трудови злополуки липсвала достатъчно практика, отграничаваща до къде се простира грубата небрежност и от къде би започнала злоумишлената дейност, за да бъде тя квалифицирана в обхвата на чл.201 ал.1 КТ. Не бил изчерпан подробно в решението въпросът за посочване в мотивите на всички обстоятелства, обуславящи претендираните обезщетения за неимуществени вреди и значението им за размерите, който бил от значение за точното прилагане на закона. Не били изложени каквито и да било обстоятелства, релевантни за извода за основателност на предявените искове.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Първият поставен от касаторите-ищци въпрос е бланкетен, тъй като в него не се сочат конкретните обстоятелства, които не са отчетени от въззивния съд при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. При това положение е невъзможна преценката от касационния съд дали въпросът е от значение за изхода на спора по делото, само каквито въпроси обосновават допускането на касационно обжалване /виж т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/. Следва да се отбележи, че обжалваното решение не може да бъде проверено в тази насока и ако касационно обжалване бъде допуснато, тъй като и в касационната си жалба касаторите не са конкретизирали невзетите предвид от въззивния съд релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД обстоятелства.
По втория поставен от ищците процесуалноправен въпрос със сочената и представена практика на ВКС /решения по гр.д. № 1638/2009г. І ГО, гр.д. № 1082/2009г. І ГО, гр.д. № 475/2009г. І ГО и по гр.д. № 673/2009г. І ГО/ не се обосновава разрешаването му от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Според тази практика тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства, въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан; общото правило за разпределение на доказателствената тежест е, че всяка страна носи такава тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици; за разпределението на доказателствената тежест е без значение процесуалната роля на страната. Не в противоречие, а в съответствие с това разрешение въззивният съд е изградил извода си по приложението на чл.201 ал.2 КТ, като е приел, че е установен твърдяният от ответниците факт на съпричиняване от пострадалия на злополуката. В случая съдът се е основал в тази насока на доказателство /посоченият по-горе протокол, но не и приета по наказателното дело експертиза/, приложено към НОХД № 31/2011г. на М., приобщено към настоящото дело по искане на ответниците. Но преценката си за релевантните за спора факти съдът може и е длъжен да основе на събраните по делото доказателства, без значение дали те са представени от носещата доказателствената тежест относно тях страна или от насрещната страна. Ето защо по така поставения от касаторите – ищци процесуалноправен въпрос касационно обжалване не следва да бъде допускано. Следва да се отбележи, че като основание за допускане на касационно обжалване те не са релевирали въпроси, относими към извода на въззивния съд за доказателствената сила на посочения протокол, които касационният съд не може да вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес.
Няма произнасяне от въззивния съд по първия поставен от касатора-ответник материалноправен въпрос. В атакуваното решение не са формирани изводи, отнасящи се до отграничаване на грубата небрежност и умишленото причиняване на увреждане по предвидените в чл.201 КТ хипотези. Това е в съответствие с правомощията на въззивната инстанция, предвидени в чл.269 ГПК, тъй като такива оплаквания касаторът не е релевирал във въззивната си жалба.
По втория поставен за тълкуване от дружеството въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна за съдилищата практика – т.11 от ППВС № 4/1968г. При определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди съдът в мотивите си е посочил всички установени по делото относими обстоятелства, както и тяхното значение в тази насока.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК на страните не следва да се присъждат разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана, граждански състав, № 39 от 05.VІІІ.2014г. по гр.д № 158/2014г., поправено с решение от 11.ІІ.2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: