О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 945
гр. София, 21.10.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на пети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1876 и ч.гр.д.1875 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. К. А., чрез процесуален представител адв.Н. Г., срещу решение от 27.06.2014г., постановено по в.гр.д. №1085/2013г. на Апелативен съд – П., в частта, с което е потвърдено решение от 15.07.2013г. по гр.д.№2963/2012г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за отхвърляне на предявения от А. К. А. срещу Т. Хайк Г. иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД за разликата над присъдения размер 43 945евро до пълния предявен размер от 54 000евро.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Т. Х Г., чрез процесуален представител адв.А. А., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, при цена на иска над 5000лв. и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от А. К. А. срещу Т. Хайк Г. иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД за разликата над присъдения размер 43 945евро до пълния предявен размер от 54 000евро, представляващи част от сбор от наемни вноски за бъдеще време и депозит по договор за наем от 28.09.2007г., вписан под №27299, т.13 на АВ П., получени от Т. Хайк Г. в качеството му на пълномощник на наемодателя А. К. А..
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя въпроси: „длъжен ли е въззивен съд при преценка на доказателствения материал да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им”; „дали представената по делото т.н. „разписка” от 08.10.2007г. установява, че ответникът Т. Г., чрез свидетеля В. Г. е предал на ищеца част от полученото по договор от 28.09.2007г., вписан под №27299, т.13 в АВ П., а именно 10 000евро и 500лв., т.е. ползва ли се същата с доказателствена сила за погасяване на задължението”; ”допустимо ли е с оглед забраната по чл.164, ал.1, т.4 ГПК да се кредитират показанията на свидетелката В. Г. в частта им относно процесната т.н.”разписка” от 08.10.2007г.”; ”как следва да бъдат преценявани от съда събраните гласни доказателства /в конкретния случай на свидетелката В. Г./, особено когато има съмнение в обективността на свидетеля”. Въззивният съд е изложил съображенията си по релевираните в жалбата основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд, като правилността на изводите на въззивния съд не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на касационно обжалване Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана при произнасяне по допускането до касационно обжалване, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъбразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Съгласно приетото в мотивите на т.1 на ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1000лв. – за адвокатско възнаграждение.
А. К. А., чрез процесуален представител адв. Н. Л. Г., обжалва с частна касациионна жалба определение от 30.09.2014г., постановено по гр.д.№1085/2013г. на Апелативен съд – П. по чл. 248, ал.1 ГПК.
Ответникът по частната жалба Т. Х Г., чрез процесуалния представител адв. А. А., излага становище за неоснователност на частната жалба.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, след преценка на доводите в частната жалба и данните по делото, намира следното:
С обжалваното определение въззивният Апелативен съд – П. е оставил без уважение искането на А. К. А. за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, като неоснователно, по съображения, че предвид неоснователността на жалбите на стнаните не се дължат и не следва да се присъдят деловодни разноски.
Определението е неправилно.
Доколкото чл.78 ГПК изрично и императивно определя начина, по който се присъждат направените в съдебното производството от страните разноски, то неправилно въззивния съд не се е съобразил с уважените и отхвърлени части от иска и не е определил пропорционално и компенсаторно, съобразно тях, размера на дължимите разноски за въззивното производство. Обжалваното определение следва да се отмени и въззивното решение следва да се измени в частта за разноските – за въззивното производство ответникът дължи на ищеца 6523,51лв. разноски, а ищецът дължи на ответника 1625,86лв. разноски, по правилото на чл.78, ал.1 и 3 ГПК., като разликата от 4897,65лв. следва да се присъди на ищеца-въззивник по компенсация.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 27.06.2014г., постановено по в.гр.д. №1085/2013г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА А. К. А. да заплати на Т. Хайк Г. сумата 1000лв. – разноски по делото.
ОТМЕНЯ определение от 30.09.2014г., постановено по гр.д.№1085/2013г. на Апелативен съд – П. по чл. 248, ал.1 ГПК и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Т. Х Г. да заплати на А. К. А. сумата 4897,65лв. – разноски по делото по компенсация.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/
/п/ О.М.
Особеното мнение касае определението в частта, в която настоящият състав на ВКС се е произнесъл по частната жалба на А. К. А., представляван от адв. А. срещу определение от 30.09.2014 г. по гр.д. №1085/2013 г. на Апелативен съд – П. по чл. 248,ал.1 ГПК.
Считам, че обжалваното определение е правилно.Съгласно чл.81 ГПК във всеки акт ,с който приключва делото в съответната инстанция , съдът се произнася по искането за разноски. Произнасянето на съда по разноските в отделната инстанция има своята относителна самостоятелност. С оглед на това разноските пред съответната инстанция следва да се присъждат съобразно изхода на делото пред нея. Общото правило на чл. 78 ГПК се прилага съответно, а не буквално, което ще рече, че при отхвърляне на въззивната жалба отговорността за разноските се понася от страната, чиято жалбата е отхвърлена, като същата бива осъдена да заплати направените от другата страна разноски. В случай, че въззивният съд е сезиран и от двете страни по делото като и двете жалби са отхвърлени и първоинстанционното решение е оставено в сила,всяка страна – жалбоподател следва да понесе направените от нея разноски и такива не следва да се присъждат. Последното следва от обстоятелството ,че жалбите и на двете страни са неоснователни.В този смисъл ВКС се е произнесъл с решение №275/30.10.2012 г. по гр.д. № 444/2012 г. на ВКС ІІ г.о. , постановено при условията на чл. 290 ГПК, поради което има задължителен характер.
Подписал с особено мнение :