11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 945
гр. София, 31 декември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3092 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. В. срещу решение № 23/29.01.2019 г., допълнено в частта за разноските с определение № 259/12.04.2019 г. и тълкувано с решение № 161/12.06.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 133/2018 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС). С обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 от ГПК, е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 301/15.06.2016 г. по гр. дело № 160/2016 г. на Дупнишкия районен съд (Д.) и са уважени, предявените от М. Н. Л. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 59, ал. 9 и чл. 127а от СК, като са изменени, постановените с бракоразводното решение от 11.09.2014 г. по гр. дело № 567/2014 г. на Д., мерки относно местоживеенето на малолетното дете на страните Г. Г. В. и относно личните отношения между последното и баща му (жалбоподателя), както следва: определено е местоживеенето на детето да бъде отново при майката (ищцата), на която е възложено упражняването на родителските права с бракоразводното решение, но в [населено място], Кралство Испания (а не в [населено място], общ. К., както е постановено с бракоразводното решение), като майката е задължена при промяна на административния си адрес в [населено място] в седемдневен срок да уведоми писмено бащата за новия адрес; определен е следният режим на лични отношения между детето и бащата: пет последователни дни с преспиване през пролетта (месеците март или април) от 10 ч. на първия ден до 19 ч. на последния ден, по време на ученическата ваканция на детето, пет последователни дни с преспиване през зимата (месеците декември или януари) от 10 ч. на първия ден до 19 ч. на последния ден, по време на ученическата ваканция на детето, тридесет последователни дни през лятото (месеците юни, юли или август) от 10 ч. на първия ден до 19 ч. на последния ден, по време на ученическата ваканция на детето, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, и на рождения ден на детето през всяка нечетна година за времето от 10 ч. до 19 ч., като бащата е задължен да уведоми писмено майката за периода, през който ще осъществява контактите си с детето, както следва: до петнадесети февруари на съответната година за дните на лични отношения през пролетта, до тридесети октомври на съответната година за дните на лични отношения през зимата и до тридесети май на съответната година за дните на лични отношения през лятото, а майката е задължена лично или чрез своята майка Ю. Л. Л. да води детето в дома на бащата в [населено място] в първия ден от дните на лични отношения през пролетта, лятото и зимата, както и лично или чрез своята майка да взема детето от дома на бащата в последния ден от дните на лични отношения, като поема за своя сметка разходите по пътуването, бащата е задължен да взема детето от дома на майката в [населено място] и да го връща там, когато осъществява контакта си с детето на рождения му ден; дадено е и разрешение детето да пътува извън пределите на Република България до Кралство Испания всяка година от тридесети август на текущата година до първи юли на следващата година, до навършване на седем годишна възраст на детето, със съгласието или придружавано от неговата майка, без съгласието на бащата, като е допуснато предварително изпълнение на тази част от решението; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните три правни въпроса: 1) следва ли съдът, при решаване на въпроса за най-добрия интерес на детето, да отчита наличието на съдебни актове, издадени от други държави-членки; 2) следва ли съдът, при решаване на делото, да се съобразява с влязъл в сила акт на друга държава-членка, в която се иска промяната на местоживеенето на детето, и съответно – да се стреми да избягва противоречие между вътрешния съдебен акт и постановения такъв от другата държава; и 3) следва ли при въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, да прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, и следва ли, за да достигне до свое собствено решение по отношение на иска, да извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. По отношение на първите два правни въпроса касаторът счита, че те са от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока; изложени са единствено доводи за значението на тези въпроси по настоящото дело. По отношение на третия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В изложението се твърди, че обжалваното въззивно решение е в противоречие и с последната част от мотивите към т. 1 от ТР № 1/03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС, както и с т. II от ППВС № 1/12.11.1974 г., но в тази връзка материалноправни или процесуалноправни въпроси касаторът не е формулирал.
Ответницата по касационната жалба – ищцата М. Л., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
С последваща молба от 19.12.2019 г. ищцата Л. моли съда за пренасрочване на делото и възможно най-скорошно произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК, предвид изключително влошените отношения между страните.
Тъй като от данните по делото действително се установява, че страните са в изключително влошени отношения, съдът намира, че в интерес на малолетното им дете е делото да се пренасрочи за първата възможна дата за разглеждането му по реда на чл. 288 от ГПК, а именно – 23.12.2019 г.
По наведените основания за допускането на касационното обжалване съдът намира следното:
С първоинстанционното решение на Д. и с потвърждаващото го решение на КОС, постановено при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция, предявените по делото искове са отхвърлени, по съображения, че декларираното и установено по делото намерение на майката (ищцата) да се премести и установи да живее заедно с детето в Кралство Испания, не съставлява изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 от СК. Първото постановено по делото въззивно решение е отменено като неправилно с решение № 34/21.03.2018 г. по гр. дело № 3368/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в мотивите към което е прието, че вместо да достигне до извод, че не е налице промяна на обстоятелствата, която да налага преразглеждането на вече определения режим на лични отношения на детето с неговия баща и даденото разрешение за пътуването му в чужбина, съдът е следвало да подложи на преценка как декларираното намерение на майката да се установи да живее в Кралство Испания, оценено като сериозно, може да се отрази на интересите на детето и на възможността за запазване на пълноценна връзка с всеки един от родителите, и какво е въздействието на това обстоятелство върху желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните му потребности, последиците, които ще настъпят за него и пр. В тази връзка е прието и че възможната промяна на местоживеенето на майката, на която е предоставено упражняването на родителските права с бракоразводното решение, сочат съществено изменение в обстоятелствата, което налага преразглеждането на определения режим и произнасяне по исковете по чл. 59, ал. 9 и чл. 127а от СК. По тези съображения, с касационното решение съставът на ВКС е отменил предходното въззивно решение по делото и е върнал последното на КОС за ново разглеждане, като му е дал следните задължителни указания по чл. 294 от ГПК: Да назначи изготвяне на социален доклад от социалните служби в [населено място], Кралство Испания, за установяване обстоятелства от значение за преценката за интереса на детето – родителския капацитет на майката, битовите и социалните условия, в които детето ще бъде отглеждано в [населено място], поддържащата грижа за детето; да укаже на майката да установи по какъв начин ще се осигурят здравните и, евентуално, образователни нужди на детето. Едва след установяване на съответните, относими към конкретния спор обстоятелства, да се прецени доколко твърденията на страните за най-добрия интерес на детето се основават на обективните данни, или на собствените им интереси, които не са съответни на тези на детето, респективно – да се извърши преценката на баланса между правата на детето и правата на родителите му в конкретната ситуация.
В мотивите към обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 от ГПК, КОС на първо място подробно е обсъдил становищата на страните, изложени във въззивната жалба и в отговора на същата. На следващо място въззивният съд е установил, постановените с бракоразводното решение между страните, мерки относно упражняването на родителските права, като е обсъдил и предходното, влязло в сила решение, с което е дадено разрешение по чл. 127а от СК за пътуване на детето до Испания. Подробно са обсъдените и показанията на свидетелите, разпитани в първоинстанционното производство, както и становищата на двамата родители при личното им изслушване от районния съд. Обсъдените са и останалите писмени доказателства, както и най-подробно – социалният доклад, изготвен в първоинстанционното производство от Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място]. Обсъдени са и писмените доказателства, събрани при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция.
На следващо място въззивният съд е обсъдил, установените при новото разглеждане на делото, безспорни между страните и доказани с писмени доказателства, новонастъпили обстоятелства, че на 02.07.2017 г. майката заедно с детето е напуснала България и се е установила в [населено място], Испания, в дома на сестра си, където е имала адресна регистрация от 2016 г., като след това са се преместили в друго жилище в [населено място] и до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция на 13.12.2018 г. не са се завърнали в България. В тази връзка са обсъдени и постановените в инициираното от жалбоподателя производство по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца (ХКГАМОД), съдебни актове на испанските съдилища, а именно – първоинстанционна присъда от 07.06.2018 г., в която е прието, че предвид задържането на детето в Испания след изтичането на срока, за който е дадено разрешението за пътуване по чл. 127а от СК с влязлото в сила решение на българския съд, е налице отвличане на детето, поради което е постановено незабавно връщане на същото с майката в България и предаването му на бащата, като обжалването на тази присъда от страна на майката е било отхвърлено от второинстанционния испански съд. Също в тази връзка, подробно са обсъдени и останалите събрани при новото разглеждане на делото, писмени и гласни доказателства. Подробно е обсъден и изготвеният, съгласно задължителните указания на ВКС, социален доклад на съответната социална служба в Испания. Обсъдено е и становището на жалбоподателя, дадено при личното му изслушване от въззивния съд при новото разглеждане на делото; посочено е и че майката и детето не са изслушани, тъй като са се намирали извън пределите на България, а детето не е навършило 10-годишна възраст – чл. 15, ал. 1 от ЗЗакрД.
При излагане на правните си съображения относно иска по чл. 59, ал. 9 от СК, въззивният съд е приел за доказано по делото, че намерението на майката да промени своето местоживеене, като се установи в [населено място], Испания, представлява сериозно и обмислено решение, а не импулсивно хрумване. Този свой извод окръжният съд е мотивирал с установените по делото факти, че ищцата в продължение на няколко години преди да роди детето си е живяла и работила именно в този град, регистрирана е в Испания като гражданин на ЕС още през 2007 г., с адрес в [населено място], има създадени контакти с работодатели в това населено място, може да живее в жилище, обитавано от нейната сестра, която също от много години пребивава в Испания. Съдът е приел, че така създадените от майката отношения, обвързаности, контакти и притежавания от нея статут на регистриран чужденец в тази държава, водят до извод за една възможна и много вероятна реализация на формираното намерение за установяване в Испания, която при новото разглеждане на делото е вече факт. По така изложените съображения, въззивният съд е намерил, че е настъпила промяна на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 от СК и позовавайки се на т. V от от ППВС № 1/12.11.1974 г., е приел, че тази промяна представлява ново обстоятелство, с което би се подобрило положението на детето, като в тази връзка е изложил подробни съображения. Изтъкнал е, че тъй като преместването на детето в Испания е станало факт в хода на делото, при изготвянето на социалния доклад от испанските социални служби е направено проучване на реалните, а не хипотетични (както би било при нереализиране на намерението от страна на майката) условия, при които детето живее, с изследване на образователните, здравните и социалните аспекти на задоволяване на неговите нужди. В тази връзка, предвид съвпадането на констатациите в социалния доклад и свидетелските показания на майката на ищцата (отчитайки вероятната ? заинтересованост), окръжният съд е приел за доказани по делото обстоятелствата, че в [населено място], Испания, ищцата и детето са добре устроени битово – в жилище, което е в отлично състояние за обитаване; майката работи и реализира добри доходи, с които може да задоволява потребностите на детето от всякакво естество, като при това не ползва държавни помощи; при отглеждането на детето майката може да разчита на помощта и подкрепата на свои близки, включително и на своята майка, която през ученическите ваканции заминава за Испания, за да помага в грижите за детето; майката и детето са здравноосигурени, детето има личен педиатър, когото посещава при нужда; детето е записано в училище, овладява испанския език, има добри отношения със своите съученици, добре е адаптирано в своята група, няма проблеми в комуникацията и показва добро образователно ниво. От друга страна, въззивният съд е установил, че в [населено място], където е настоящото местоживеене на детето, биха били добре задоволени неговите жилищни и битови нужди, но липсата на детска градина и училище в селото, както и невъзможността майката да реализира доходи от трудова или друга дейност там, биха оказали негативно въздействие върху неговото социално и интелектуално развитие. При така установените обстоятелства, съдът е приел, че исканата по делото промяна на местоживеенето на детето, е в негов интерес, тъй като в негов интерес е и оставането му под непосредствените грижи на майката, която се грижи за него от момента на раждането му, и за която не са събрани данни, накърняващи капацитета и способностите ? като родител. До същия извод въззивният съд е достигнал и при извършената от него преценка на интереса на малолетното дете, предвид критериите, установени с т. II от ППВС № 1/12.11.1974 г., с чл. 59, ал. 4 от СК и с § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД.
По-натам в мотивите си въззивният съд подробно е обсъдил възраженията на жалбоподателя по делото. На първо място е даден отговор на възражението му, че част от установените по делото обстоятелства (здравното и образователно обезпечаване на детето в Испания и създаването на социална среда за него там) представляват факти, които са възникнали в резултат на неправомерното поведение на майката – задържането на детето в Испания и установяването им там, в нарушение на закона и на съдебните решения относно местоживеенето на детето и правото на бащата на лични отношения с него. Окръжният съд е приел за несъмнено, че това поведение на ищцата не може да бъде оценено позитивно. Същевременно, обаче, съдът е отчел фактите, че с подаването на исковата си молба по делото още на 08.02.2016 г. майката е инициирала настоящото производството, в което да получи исканото разрешение за промяна на местоживеенето на детето и на мерките за упражняване на лични отношения между бащата и детето, сочейки като основание за това именно намерението си да се установи да живее в Испания, но две съдебни инстанции са отхвърлили исковата ? претенция само на основание, че заявеното намерение не представлявало промяна на обстоятелствата, обуславяща промяна на мерките относно упражняването на родителските права. С оглед на това, въззивния съд е приел, че установеното по делото поведение на майката – да заживее с детето в Испания при все още продължаващата висящност на спора, е по-скоро обусловено от стремеж да трансформира намерението си в реализиран факт, който евентуално да обуслови основателност на иска ?, отколкото да демонстрира незачитане на постановените съдебни решения. Предвид това, съдът е намерил и че това поведение на ищцата няма правното значение, придавано му от касатора – за неоснователност на иска. Също предвид възраженията на жалбоподателя, въззивният съд е приел и че с отвеждането на детето в Испания майката е създала обективни пречки за осъществяването на определените от съда лични отношения между детето и бащата, като е намерил, че този извод не се променя от установените обстоятелства, че когато бащата е посещавал [населено място], е могъл да вижда детето в продължение на няколко поредни дни. В тази връзка въззивният съд отново е взел предвид, изтъкнатото и преди това относно мотивите на майката да предприеме подобно затрудняващо контактите между бащата и детето действие, като е отчел, че прекъсването на личните отношения помежду им не е било самоцелно. Приел е също така, че подобно поведение на майката, което макар да не е в интерес на детето (тъй като общуването на детето с всеки един от родителите е необходимо за неговото формиране като личност и съдейства за правилното му развитие и възпитание), не може да се тълкува изолирано от всички останали данни по делото, които в случая сочат на категоричния извод, че независимо от това укоримо действие, майката, на която съдът е възложил упражняването на родителските права, има добри възпитателски качества и морален облик, способност да полага адекватни грижи за детето и да способства всячески за неговото физическо, психическо, емоционално, интелектуално и социално развитие. Съдът е обсъдил и твърденията на бащата, че детето било недохранено, слабо, бледо и че майката не се грижела добре за него, като е приел, че подобни данни се съдържат в показанията на единия от свидетелите по делото, но не е дал вяра на тези показания, тъй като те не се подкрепят от никои други доказателства, включително от констатациите в социалния доклад от Испания. В обобщение окръжният съд е посочил, че общуването между двамата родители не протича гладко, същите проектират в немалка степен своите конфликти в отношенията си с детето, с което допълнително го объркват, превръщайки го в буфер на противоположните си интереси. Съдът е счел също, че в голяма степен категоричното противопоставяне на бащата срещу заживяването на детето в Испания е свързано не толкова с интересите на детето, колкото произтича от нагласата му към другия родител и от конфликтите между двамата.
На следващо място въззивният съд е приел, че, промяната, която ще допусне относно местоживеенето на детето, несъмнено ще доведе до невъзможност бащата да осъществява, определените от съда досега, лични отношения със сина си, която невъзможност произтича от неудобството, което би се създало детето да пътува от Испания до България и обратно на всеки две седмици. С оглед на това, окръжният съд е приел, че личните отношения между бащата и детето следва да претърпят промяна, която по необходимост ще бъде в посока на тяхното редуциране. Приел е и че ограничаването на контакта между двамата представлява единственият негативен аспект на промяната на местоживеенето на детето, тъй като всяка от страните в тези взаимоотношения има интерес от това те да бъдат по-чести, по-дълбоки и по-пълноценни, така, щото бащата и синът не само да не прекъсват връзката помежду си, но и да я поддържат и задълбочават. Съдът е намерил, обаче, че въпреки това, интересът на детето, като висша ценност, която трябва да се съблюдава, има приоритет пред интереса на родителя – бащата, и този интерес изисква да се въведе съдебна промяна на местоживеенето на малолетния, като се регламентира такъв режим на лични отношения, който в максимална степен да обезпечава съхраняването на връзката между баща и дете. По тези съображения е постановен и цитираният по-горе режим на личните отношения между касатора и детето.
Обсъждайки обусловения иск по чл. 127а от СК, въззивният съд е посочил, че спорът по него между страните се изразява в това, че майката заявява волята си да промени местоживеенето на детето, като двамата с него се установят в Испания, и за целта трябва да могат свободно да пътуват до и от България, а бащата, възразявайки срещу промяната на местоживеенето на детето и съществуващата възможност да не може да осъществява досегашните лични контакти със сина си, не дава съгласие и за пътуванията. Съдът е изтъкнал, че при преценката и на това искане изхожда преди всичко от интересите на детето, като се съобразява и със задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 1 от ТР № 1/03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС. С оглед на това, въззивният съд, препращайки към своите съображения, че е в интерес на детето промяната на неговото местоживеене, е намерил, че в негов интерес е и да бъде дадено исканото от майката разрешение за пътуванията на детето от и до Испания, без съгласието на бащата, тъй като това разрешение ще способства както за осъществяване на практика на съдебно определеното местоживеене, така и за свободното осъществяване на личните контакти между бащата и детето. Също с оглед защита в максимална степен на интересите на малолетното дете, въззивният съд е приел и че следва да допусне предварително изпълнение по чл. 127а, ал. 4 от СК на тази част от решението си.
Воден от така изложените съображения, окръжният съд – при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 от ГПК, както вече беше посочено, е отменил изцяло решението на първата инстанция и вместо него е постановил обжалваното въззивно решение (диспозитива му), цитирано по-горе.
Видно от така изложените мотиви на въззивния съд, същият е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото (пред него, пред първата инстанция и пред предходния въззивен състав) доказателства, въз основа на тази своя преценка е направил своите фактически и правни изводи по съществото на правния спор между страните по делото, като е достигнал до свое собствено решение на спора – именно в качеството си на въззивна инстанция, действаща в случая по реда на чл. 294 от ГПК – съобразявайки се и със задължителните указания, дадени с отменителното решение на ВКС. С оглед на това, настоящият състав на ВКС намира, че по този начин окръжният съд е разрешил третия процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на касатора, не в противоречие, както неоснователно поддържа последният, а – в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 и мотивите към нея от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Макар жалбоподателят да не е формулирал правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК във връзка с твърденията си за противоречие между обжалваното въззивно решение и мотивите към т. 1 от ТР № 1/03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС, както и с т. II от ППВС № 1/12.11.1974 г., настоящият състав на ВКС намира за нужно да посочи, че в пълно съответствие и с тази задължителна практика на ВС и ВКС, въззивният съд е разрешил всички спорни въпроси по делото относно местоживеенето на малолетното дете, режима на личните отношения с баща му и пътуванията му в чужбина, като е извършил комплексна преценка, предвид конкретните установени по делото обстоятелства, както на интересите на двамата родители, така и – най-вече – съобразявайки се с най-добрия интерес на детето, преценявайки го съобразно критериите, установени както с разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от СК, така и с разпоредбата на § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД.
По горните съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, посочена от жалбоподателя.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по първите два правни въпроса, формулирани в изложението на касатора, по отношение на които той сочи (без аргументи) хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Тези два правни въпроса не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на тази разпоредба, тъй като принципният им отговор е очевиден и е положителен. Без всякакво съмнение е, че в случаите, когато българският съд решава правен спор, свързан с упражняването на родителски права, при което следва да извърши преценката си за най-добрия интерес на ненавършилото пълнолетие дете, той следва да обсъди, представените като доказателства по делото съдебни актове, постановени в друга държава-членка на ЕС, които също са от значение за интересите на детето. Също така, няма съмнение, че не следва да се допуска, а следва да се избягва противоречие между решенията на българския и на чуждестранния съд, особено именно при преценката относно най-добрия интерес на детето при постановяване на промяна на неговото местоживеене от България в другата държава-членка. В случая, въпреки обратното становище на касатора, поддържано в изложението към касационната му жалба, въззивният съд е разрешил тези два правни въпроса, именно в този смисъл. Както стана ясно, окръжният съд е обсъдил в мотивите към обжалваното решение съдебните актове на испанските съдилища (първа и втора инстанция), както и установеното с тях противоправно поведение на майката по смисъла на чл. 3 и чл. 12 от ХКГАМОД, изразяващо се в задържането на детето в Испания след срока, установен с предходното, влязло в сила решение по чл. 127а от СК на Д., предвид което испанските съдилища са постановили незабавното връщане на детето в България. Като е приел и постановил, след извършената комплексна оценка по критериите по чл. 59, ал. 4 от СК и по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, и съобразявайки се със задължителните указания, дадени с отменителното решение на ВКС, че най-добрият интерес на детето налага неговото местоживеене да се определи при майката в Испания, а поради това – и да се промени режимът на личните му отношения с бащата, както и да се разреши исканият от майката режим на пътуване на детето до и от Испания, въззивният съд не е постановил обжалваното решение в противоречие с решенията на испанските съдилища, постановени в производството по ХКГАМОД. Това на първо място, също ясно и очевидно следва от изричната разпоредба на чл. 19 от ХКГАМОД, съгласно която, съдебното решение за връщането на детето, постановено по силата на тази конвенция, не засяга по същество правото на упражняване на родителските права. Освен това, както стана ясно, в случая противоправното поведение на майката, установено с испанските съдебни актове от 2018 г., респ. – постановяването на същите по реда на тази международна конвенция, се дължи единствено на неоснователното забавяне на производството по настоящото дело, исковата молба за образуването на което е подадена от майката още на 08.02.2016 г.
При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи за интересите на малолетното дете на страните, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателя.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска.
Независимо от изхода на делото, на ищцата не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, каквито тя претендира, тъй като не са представени доказателства тя да е направила такива разноски, нито е представен списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Пренасрочва разглеждането на делото в закрито заседание по реда на чл. 288 от ГПК от 30.01.2020 г. на 23.12.2019 г.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 23/29.01.2019 г., допълнено в частта за разноските с определение № 259/12.04.2019 г. и тълкувано с решение № 161/12.06.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 133/2018 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Разноски не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: