ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 946
София, 30.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 141 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрк.Ш. като процесуален представител на [фирма] срещу въззивното решение на СГС от 09.VІ.2011г. по в.гр.д. № 6242/2009г.
Ответникът по касационната жалба В. А. Г. не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е оставил в сила решението на СРС от 12.ІІІ.2009г. по гр.д. № 423/2008г., с което е отхвърлен предявените от [фирма] срещу В. Ал.Г. иск с правно основание чл.203 ал.2 КТ във вр. с чл.45 ЗЗД за присъждане на 7889.16лв., представляващи стойността на нанесена от ответника вреда във връзка с реализирано на 08.ХІІ.2006г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателнвото изплащане, и иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за присъждане на 1222.86лв. мораторна лихва за посочен период.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че в случая не е налице една от предпоставките за пълната имуществена отговорност по чл.203 ал.2 КТ, а именно пряка причинна връзка между деянието на ответника и настъпилия вредоносен резултат – увреждане на товарния автомобил, управляван от него след работно време на 08.ХІІ.2006г.; поведението му е укоримо, тъй като е управлявал автомобила, собственост на лизингодател /ищецът е лизингополучател/ след употреба на алкохол – 0.57 промила, и го е използвал за лични цели, но това е основание за ангажиране на административнонаказателна и дисциплинарна отговорност, но не и на пълна имуществена отговорност; уврежданията по автомобила са в резултат на противоправно поведение на трето лице Ст.С. /водач на „”/, причинил ПТП, а не ответника; действията на ответника по управление на служебния автомобил в извънработно време и не при и по повод възложена му работа не са пряка причина за настъпването на ПТП и за това свое поведение той не носи отговорност съгласно чл.45 ЗЗД, като нарушаването на забраната за управляване на МПС след употреба на алкохол няма отношение към настъпването на ПТП, поведението му, преценено с оглед нарушаване на трудовата дисциплина, също няма отношение към отговорността по чл.45 ЗЗД вр. с чл.203 ал.2 КТ.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че постановяването на правилно и законосъобразно решение по делото би имало значение за уеднаквяване на съдебната практика по въпроса относно пълната имуществена отговорност по чл..203 ал.2 КТ вр. с чл.45 ЗЗД и в частност за създаване на актуална и непротиворечива практика относно естеството на причинно-следствената връзка между конкретното поведение на работника/служителя и настъпването на вредоносен резултат за работодателя. Конкретните основания за обжалване били посочени в жалбата. В хода на делото и пред двете инстанции не били взети под внимание факти и обстоятелства, не били обсъдени всички приложени доказателства във взаимната им връзка и обусловеност; единствено след поредно запознаване с материалите по делото и всички доводи на [фирма] и правилна преценка на доказателствата може да се стигне до правилно и обосновано решение, което ще има съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Пред двете инстанции по безспорен начин е доказана основателността на претенциите, в т.ч. наличието на всички предпоставки за пълната имуществена отговорност на ответника. Едностранчивата позиция на съда при обсъждане на доказателствата довела до отказа му да ангажира отговорността на ответника. Основен принцип в правото е че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, с оглед на което решението е в противоречие със закона и с утвърдената практика. Касационно обжалване следвало да бъде допуснато с оглед точното прилагане на закона – за отстраняване неяснотите и непълнотите на правните норми.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е поставил по посочения начин правните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловило решаващите му изводи по спора. Релевираните в изложението съображения обективират и обосновават становището на касатора, че с представените доказателства се установява основателността на предявения иск, както и че въззивния съд не е съобразил и преценил всички доказателства и доводи, без конкретното им посочване. Заявени по този начин, тези съображения имат характер на касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК, които, обаче, се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му. Обстоятелството, че не е поставен въпрос по произнасянето на въззивния съд по решаващия извод за липса на пряка причинна връзка между деянието на ответника и увреждането, който не може да бъде изведен и взет предвид служебно от касационния съд, обуславя липса на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГК, ІІ-А въззивен състав, от 09.VІ.2011г. по гр.д. № 6242/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: