4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 948
София, 31.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 19 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. П. Д. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. К. М., против въззивното решение № 5252 от 13 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 6989 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е обезсилено решение № ІІ-78-6 от 3 февруари 2011 г., постановено по гр.д. № 27227 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. за признаване за установено че С. Т. В. от [населено място] дължи на Р. Д. по договор от 10 юни 2009 г. сумата от 4500 лева и до пълния предявен размер от 8640 лева, искът е отхвърлен, за признаване за установено, че В. дължи на Д. по договор от 10 юни 2009 г. сумата от 5000 лева, отхвърлен е иска спрямо З. В. П. от [населено място] за сумите 8640 лева и 5000 лева по договор от 10 юни 2009 г. изцяло, отхвърлен е искът за признаване за установено, че З. П. и С. В. дължат на Д. лихви за забава – 1000 лева по договор от 21 май 2007 г., 1000 лева по договор от 13 август 2007 г. и 4000 лева за периода 2 септември 2008 г. – 4 март 2010, страните са осъдени за разноски, и производството по делото е прекратено.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост, тъй като въззивният съд неправилно е интерпретирал сключените между касаторката и ответниците описаните в заповедното производство пет договора за наем и заем, включително и договора от 10 юни 2009 г., който е обобщителен договор, с който са предоговорени стари задължения и сметки, и които се новират, обхващайки предмета и основанията на отделните договори и новирани в отделния обобщителен договор, който остава единственият действителен договор, пораждащ задължения; нарушен е чл. 146 ГПК, чл. 107 ЗЗД и чл. 20 ЗЗД; необосновано съдът приема, че обобщителният договор бил със съвсем различно основание от приетото в заповедното производство, че вземането произтича от прекратен договор за наем от 3 декември 2007 г., което е в резултат от неправилно приета фактическа обстановка; съдът в нарушение на чл. 20 ЗЗД не е преценил, че страните са постигнали спогодба, като са преразгледали старите сметки помежду си и са новирали задълженията си; сумата е коригирана от 9000 лева на 8640 лева, а задължението от 5000 лева е включено поради съществуването му в следващите договори и е уточнено в обобщителния, спогодителен договор; всъщност договорът от 3 декември 2007 г. се е влял в договора от 10 юни 2009 г. заедно с останалите договори, поради което няма разлика между двата договора; след като в заповедта за изпълнение наред със сумата от 9000 лева е приета и сумата от 5000 лева, то съдията е приел, че и останалите договори, които са предоговаряни, са основанието за издаване на заповедта и за сумата от 5000 лева; неправилното и превратно интерпретиране на доказателствата е прераснало в нарушение на материалния закон. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК (макар да е посочена и т. 1 от посочения текст, съображения не се излагат).
Ответницата С. Т. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. В., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че решението на първата инстанция е недопустимо, защото предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 422 ГПК е вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, да съответства на претендираното с исковата молба по страни, съдържание и основание; в заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е посочено, че вземането произтича от прекратен договор за наем от 3 декември 2007 г., а в исковата молба се претендира друг размер на сумите и при различно основание – договор от 10 юни 2009 г.; следователно има съвпадение само между страните в заповедното и исковото производство, а различни са както основанието, така и размерът на претендираните суми.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като касаторката не е посочила общото основание за допускане на касационното обжалване.
При действащия съдопроизводствен ред допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В разглеждания случай относимия към изводите на съда въпрос е допустимо ли е да се претендира при условията на чл. 422 ГПК друг размер на сумите от този, предмет на заповедното производство, и при друго основание на вземането. Вместо да постави този правен въпрос, който безспорно е обусловил конкретния изход на делото, касаторката е избрала да насочи усилията си към затвърждаване на тезата си за осъществено между страните новиране на задълженията, което, според нея, би следвало да бъде съобразено от съда при констатираната разлика между соченото в заповедта за изпълнение и претенцията по чл. 422 ГПК. Така в самата си касационна жалба (тъй като в нареченото от нея изложение относно допускане на касационното обжалване се сочат само основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче биха били предмет на разглеждане от съда едва при евентуалното допускане на касационното обжалване) тя е посочила, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен, а и процесуалноправен въпрос, но в нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които правят обжалваното решение и неправилно и необосновано, и който е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона, съдът неправилно интерпретира сключените между нея и ответниците договори за наем и заем – въпросите са решени в противоречие със съдебната практика на ВКС, че страните, при ясно изразена обща воля, са решили и приели въпросната новация съгласно чл. 107 ЗЗД, респективно – чл. 20 ЗЗД, който договор от 10 юни 2009 г. всъщност обхваща по предмет и цитирания от въззивния съд в обжалваното решение договор от 3 декември 2007 г., поради което обжалваното решение е в противоречие с ППВС № 7/65, ТР № 1/2001 г., ОСГК, ТР № 6/06, ОСГК и др. Касае се за точното прилагане на закона – чл. 107 и чл. 20 ЗЗД, респективно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. От изложеното по този начин може да се заключи, че касаторката търси тълкуването на ВКС по приложението на посочените правни норми, без обаче да посочи съответния правен въпрос по описания по-горе начин, а, както беше отбелязано, ВКС не е властен сам да определи съответния правен въпрос, на който да се даде отговор в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК. Липсата на поставен относим правен въпрос прави обсъждането на посочената задължителна съдебна практика безпредметно.
Ответницата претендира заплащането на разноски за касационната инстанция, които са в размер на 1000 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и й се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5252 от 13 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 6989 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ОСЪЖДА Р. П. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „”, ет. , ап. , да заплати на С. Т. В. от [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , сумата от 1000,00 (хиляда) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: