2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 949
София 19.07. 2013 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3559/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Д. К., срещу въззивно решение №309 от 20.02.2013 г. по гр. дело №3326/2012 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.06.2012 г. по гр.дело №9750/2009 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е уважен предявеният частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД като касаторът е осъден да заплати на П. С. Р. сумата 25 100 лв., получена без основание, като част от общо дължимата 58 127.27 лв. Въззивният съд е приел, че на 1.02.2006 г. между [фирма], като продавач, и П. С. Р., като купувач, е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място] със застроена площ от 53.10 кв.м. Продавачът е поел задължението да го изгради и продаде на купувача за левовата равностойност на 13600 евро. С анекс от 2.02.2007 г. страните са постигнали съгласие за промяна в цената на недвижимия имот на левовата равностойност на 43 860 евро. С анекс от 16.06.2008 г. страните отново са променили договорената цена на 42 000 лв. С нов анекс от 7.07.2008 г., същата е променена на сумата от 43 200 лева.
На 16.04.2009 г. ответното дружество е продало на ищцата изградения апартамент, предмет на предварителния договор, за сумата от 43 200 лв., като е отбелязано, че сумата е получена преди сключване на договора. Установено е от събраните писмени доказателства – квитанции, платежни нареждания и фактури, както и от приетата икономическа експертиза, че общата изплатена от ищцата сума като цена на продадения недвижим имот е в размер на 101 327.27лева. Обективираният в нотариален акт договор за продажба на недвижим имот по своя характер представлява окончателен договор, уреждащ отношенията между ищцата, в качеството и на купувач, и ответното дружество, в качеството му на продавач, по изграждането и придобиването на правото на собственост върху процесния апартамент. Основанието, на което ищцата е заплатила на продавача сумата от 43 200 лв., е именно поетото задължение за заплащане на договорената в него продажна цена в същия размер срещу придобиването на правото на собственост върху изградения имот. Доказателства за наличие на основание за получаването от ответника на сумата от 58 127.27 лв., представляваща разлика между продажната цена на имота и действително заплатените от ищцата суми общо в размер на 101 327.27 лв., не са ангажирани по делото, поради което следва да се приеме, че същата е получена без правно основание от последния и подлежи на връщане. Обстоятелството, че плащането на процесната сума е извършвано на части, не обосновава извода за предявяване на отделни искове за връщането и съобразно този начин на плащане. Наред с това с разпоредбата на чл.270 ал.4 ГПК изрично се предвижда, че решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд.
Правното основание на иска е чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД, а именно връщане на полученото при начална липса на основание, както е заявена от страната с петитума на исковата молба.
Неоснователни са и възраженията на ответника по иска за нищожност на анексите и окончателния договор поради невъзможен предмет, доколкото има възможен предмет, поради липса на съгласие, предвид липсата на доказателства за опорочаването на изразената от страните воля при сключване на окончателния договор и поради накърняване на добрите нрави, предвид принципа на свободата на договаряне при реализиране на конкретната сделка.
Ответницата по касационната жалба П. С. Р., [населено място], оспорва жалбата.
К. е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: за необходимостта от разграничаване отделните хипотези на неоснователното обогатяване по чл.55 ЗЗД и произтичащото от това задължение на съда да даде правна квалификация на предявения иск; за правомощията на въззивния съд да се произнесе като втора инстанция по съществото на спора и да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото като определи и правната квалификация на иска; плащането на части на парична сума без основание означава ли наличие на отделни материалноправни отношения, което би се отразило на дължимата държавна такса и на родовата подсъдност; прилага ли се разпоредбата на чл.270 ал.4 ГПК ако ответникът по иска е направил възражение за родова неподсъдност; за възможността да бъде годно доказателствено средство счетоводен документ, който не е подписан от лице, надлежно оправомощено да оформя счетоводната документация на търговско дружество и за възможността да се приложи разпоредбата на чл.176, ал.3 ГПК за установяване възражения за нищожност на договори. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са и са посочени ППВС, ТР и съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №309 от 20.02.2013 год. по гр. дело №3326/2012 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатите въпроси, с изключение на последните два, са обусловили изхода на делото, но те не са решени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не е са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд е съобразил трайно установената практика, че ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и обстоятелства /съществуващи преюдициални правоотношения/, а в петитума – да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание. Правна квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношения ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, които е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения, реплики, дуплики и пр. Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. /В този смисъл е определение №142 от 21.02.2012 г. по ч.гр. дело №103/2012 г., ВКС, IV г.о./. Съдът е длъжен да обсъди всички факти, от които произтича спорното право и са въведени като предмет на делото пред въззивната инстанция. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установена съдебна практика. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Плащането на части на продажна цена без основание не означава наличие на отделни материалноправни отношения между страните по договора за покупко-продажба на недвижим имот. Разпоредбата на чл.270 ал.4 ГПК се прилага и в случаите, при които ответникът по иска е направил възражение за родова неподсъдност. Евентуалното неплащане на цялата следваща се държавна такса не води до недопустимост на решението, защото се касае за финансовоправно задължение към бюджета. То се събира служебно от съда, като това може да стане и след завършване на делото. Останалите повдигнати въпроси не обуславят крайното решение, защото въззивният съд не е приел, че искът е основателен въз основа на счетоводен документ, който не е подписан от лице, надлежно оправомощено да оформя счетоводната документация на търговско дружество, нито е отрекъл възможността да се приложи разпоредбата на чл.176, ал.3 ГПК за установяване възражения за нищожност на договори.
Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба не следва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №309 от 20.02.2013 г. по гр. дело №3326/2012 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.