Определение №95 от 17.2.2011 по търг. дело №640/640 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 95

[населено място], 17.02.2011г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията К. т.д. № 640/2010 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба на ЕТ С. П. П. с фирма “С. – С. П.” със седалище в[населено място], чрез адв. С. К. срещу решение №50 от 24.03.2010г., постановено по в.гр.дело №546/2009г. на В. апелативен съд, с което осъден да заплати на [фирма]– в несъстоятелност сумата от 32 000 лв. главница, мораторни лихви в размер на 4990, 38 лв. и разноски в размер на 3604лв. Релевира оплаквания за неправилност на решението, поради допуснато от съда нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдъпроизводствените правила и необоснованост. В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на критериите за селекция по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В писмен отговор [фирма] – в несъстоятелност счита, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като изложените от касатора оплаквания се отнасят до основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, а не до основанията за достъп до касация. Направено е искане за присъждане на разноски, документирани с представения договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който са налице някои от допълнителните основания по т.1-3 ГПК. Правния въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият е следвало да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. З. на правния въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и закона, а не от приетата за установена фактическа обстановка.
За да постанови обжалвания резултат – уважаване на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр. второ ЗЗД- след подробен анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че касаторът – ответник по делото е получил служебен аванс за посочената сума, не е представил документи, с които да докаже, че тя е разходвана за нуждите на дружеството, същият не е отчетен и не е върнат. Въззивният съд не е уважил възражението на ответника за съдебно прихващане с вземането на ищеца за сумата от 32 226.84 лв. по 6 бр. ПКО за предоставени на дружеството суми за периода от 14.10.1998г. до 16.11.1998г. Взети са предвид представени от ищеца във въззивното производство 6 бр. РКО за върнати на ответника суми за времето от 2.11.1998г. до 15.12.1998г. С уважаване на главния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД съдът е уважил и акцесорния по чл.86 ЗЗД.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос за института на прихващането – същност, предпоставки и действие – е поставен по – скоро теоретично и при повтаряне на доводите в касационната жалба за неправилност на решението, поради допуснато от съда нарушение на материалния закон / чл.103 и чл.104 ЗЗД/. Така поставен въпрос не е решаващ за крайния изход на делото, защото след като се е произнесъл по въпроса дали е налице прихващане по реда на чл.103-104 ЗЗД, въззивният съд е разгледал и възражението на ответника за съдебно прихващане между двете суми. Следователно поставеният материалноправен въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което не е налице основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото този въпрос не е от решаващо значение за изхода на делото, не следва да се обсъжда представената от касатора съдебна практика по приложението на чл.103 и чл.104 ЗЗД.
Въпросът за разпределение на доказателствената тежест между страните / чл.127 ГПК отм/ и за задължението на съда, вменено му от чл.188, ал.1 ГПК отм. да обсъди и прецени доказателствата по делото по свое убеждение, както и доводите на страните, е относим към основанието по чл.281, т.3, пр.второ ГПК. Доводите на касатора по този процесуалноправен въпрос приповтарят доводите му за неправилност на решението в касационната жалба и са свързани с оценката на доказателствата по делото от въззивния съд. Изложеното от касатора несъгласие с преценката на доказателствата от решаващия съд, представлява основание за евентуална неправилност на решението, по която съдът може да се произнесе едва във фазата по разглеждане на касационната жалба по същество. Неоснователно е твърдението, че съдът не е обсъдил доказателствата по делото, както и доводите на страните. Съгласно т.6 на ТР №1-2000г. на ОСГК на ВКС възражението за прихващане може да се направи за първи път пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от тях. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивния съд. Както сам признава в касационната си жалба касаторът, насрещното вземане е спорно, възражението за евентуално прихващане със сумата от 11 544.84 лв. е направено за първи път в последното съдебно заседание пред въззивната инстанция, поради което въззивният съд не само не е имал основание да го приеме за разглеждане, но няма и задължение да го обсъжда, тъй като това би противоречало на ТР на ОСГК на ВКС.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по формулирания от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси. Обосновката за допускане на касационното обжалване изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Както самият касатор поддържа в изложението си в теорията и практиката има трайно установени правила по приложението на правните норми на института на прихващането и евентуалното възражение за прихващане, като процесуален способ за защита, както и по приложението на процесуалните норми, пряко рефлектиращи върху правото на защита на страната в процеса и върху правилността и законосъобразността на съдебните актове.
От изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за достъп до касация, поради което въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед на изложеното, ВКС, ТК състав на първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №50 от 24.03.2010г. постановено по в.гр.т.дело №546/2009г. на В. апелативен съд, гражданска колегия.
ОСЪЖДА ЕТ С. П. П. с фирма “С. – С. П.” със седалище в[населено място] да заплати на [фирма] – в несъстоятелност разноски 820 лв.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top