4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 95
гр. София, 19.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията ЖАНИН СИЛДАРЕВА
гр. дело № 72/2016 год.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Д., подадена чрез адв. С. Д., срещу решение № 1127/22.06.2015 г. по гр. д. № 978/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отменено решение № 220/22.01.2015 г. по гр. д. № 217/2014 г. по описа на РС- Пловдив, X. с-в в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за делба на недвижим имот – масивен гараж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 56784.507.77.5.2 съгласно кадастралната карта на [населено място], със застроена площ от 46 кв.м., ведно с прилежащата към същия гараж изба, находящ се в [населено място], [улица] между И. И. Д. и Н. И. Д. и вместо него е постановено да се извърши делба на описаните имоти между И. И. Д. и Н. И. Д. при квоти по ? ид.ч. за всеки от тях.
Поддържат се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост поради неправилно възприемане на фактическата обстановка въз основа на събраните доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди, че въпросът относно доказателствената сила на констативния нотариален акт е противоречиво разрешаван от съдилищата.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Н. А., в качеството му на пълномощник на И. И. Д., в който е изложено становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената жалба, а по същество, че същата е неоснователна. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което настоящият съдебен състав я намира за допустима.
За да се произнесе по искането за допускане на касационна проверка на обжалваното решение ВКС, състав на І г. о. взе предвид следното:
Окръжен съд – Пловдив се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от И. И. Д. срещу Н. И. Д. за делба на недвижим имот, представляващ масивен гараж със застроена площ от 46 кв.м. За да се произнесе е приел за установено от фактическа страна, че страните с наследници по закон на И. И. Д. и П. Н. Д.. През 1970 г. на общия наследодател И. И. Д. – баща на страните, е разрешено надстрояването на двуетажна жилищна сграда в [населено място], същият изградил трети етаж на жилищната сграда, който станал СИО, тъй като през това време И. И. Д. и П. Н. Д. са били в брачно правоотношение. Гражданският брак между наследодателите на страните бил прекратен през 1991 г. и между бившите съпрузи възникнала обикновена съсобственост. Предмет на иска за делба бил построения в същото дворно място, в което се намира жилищната сграда, масивен гараж. От събраните доказателства – писмени, гласни, както и заключението по съдебната експертиза, приети от първата инстанция, въззивният съд е установил, че гаражът бил построен през 70-те години на XX в., а впоследствие през 80-те бил пристроен. Позовал се е на разпоредбата на чл. 53 в ЗПИНМ/отм./, като е посочил, че собственикът на жилище има право на гараж. С оглед изложеното Окръжен съд – Пловдив е приел, че правата за построяване на гаражната клетка са възникнали за общия наследодател на страните – И. И. Д., като строителството му било извършено през 1973-1974г. За гаража липсвали строителни книжа и документи и същият бил узаконен едва през 2000г., в които като собственик бил посочен Н. И. Д.. Взето е предвид и обстоятелството, че през 1984 г. на наследодателя на съделителите, е било разрешено да извърши пристрояване, за което му е било издадено разрешително. Съдът е посочил, че Н. И. Д. не е представил доказателства, които да го легитимират като собственик на построения гараж и е приел, че собствеността върху гаража е възникнала за бащата, като по силата на наследствено правоприемство е преминала върху съделителите при равни квоти.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК, а тяхното разграничение следва да личи ясно. Поставеният въпрос е общотематичен и не визира конкретно правно разрешение на въззивния съд, същият въобще не е бил предмет на обсъждане. Цитираният в изложението констативен нотариален акт № 29, том III, рег. № 5006, нот. д. № 403/13.09.2012 г. от 13.09.2012 г., удостоверява принадлежността на правото на собственост на И. И. Д. върху 18.30/46 ид.ч. гаража. Доказателствената сила на нотариалния акт не е била оспорвана на страните, нито се е спорило относно материалното право, обективирано в него. От наведените съображения в подаденото изложение може да се направи извод, че позовавайки се на този нотариален акт, касаторът се стреми да обоснове теза, че общият наследодател е бил собственик единствено на цитираните в документа за собственост идеални части от гаража. Решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от преценката му, че собственик на процесния имот е бил наследодателят на съделителите. При точно прилагане на закона съдът се е позовал на действалия към момента на построяване на гаража ЗПИНМ. В чл. 53б, ал. 6 от същия закон изрично е разпоредено, че лицата, които са получили право на строеж върху държавна земя, могат да преустрояват, надстрояват и пристрояват направените сгради, както и да извършват нов строеж съгласно действащите разпоредби, без да е необходимо съгласието на държавата или на останалите лица, получили право на строеж върху държавна земя. Обосновал е извода си и с това, че не са налице доказателства за осъществило се придобивно основание, което да легитимира касатора, като носител на право на собственост върху имота. Въз основа на това настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос не е разглеждан от въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане до касационна проверка на обжалваното решение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационна проверка, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
При този изход на касационното производство ответникът по касация има право на разноските, които е направил за него на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Приложен е договор за правна помощ, в който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. и е отразено, че същото е изплатено в брой.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1127 от 22.06.2015 г. по възз. гр. д. № 978/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Н. И. Д. с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. И. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 400 /четиристотин/ лева, разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: