ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 95
София, 22. февруари 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков ч.гр.д. № 510 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е определение № 31287/30.11.2017 на Софийския градски съд по ч.гр.д. № 14638/2017, с което е отменено определението от 05.07.2017 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 19891/2017, като е изменено в частта за разноските решението от 15.06.2017 г. в първоинстанционното производство, като ответникът е осъден да заплати разноски по делото.
Недоволен от определението е жалбоподателят „Т. С., представляван от юрк. К. И., който го обжалват в срок с оплаквания за незаконосъобразност, като считат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за отговорността на ответника за разноски по иск за несъществуване на вземането, когато то е погасено по давност и ответникът е признал иска, който (въпрос) има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответницата по жалбата М. С. Ч., представлявана от адв. И. Д. от КАК я оспорва, като счита, че повдигнатият правен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като посоченото определение се отнася до иск за несъществуване на вземането, предявен от длъжника в заповедното производство
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и е по разноските, намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ответникът е признал предявения иск за несъществуване на вземането, но с поведението си е дал повод за предявяването му (това поведение не е необходимо да е неправомерно, тъй като отговорността за разноски е обективна). В поканата до длъжницата да плати задълженията си са посочени общо неизсрочените по давност и изсрочените по давност задължения и е отправено предупреждение, че при неплащане ще бъдат предприети съдебни действия за неговото събиране, което би обременило страната с разноски. При това положение е без значение дали ищцата се е позовала извънсъдебно на изтеклата погасителна давност. Действително ответникът не може да отпише счетоводно погасените си по давност вземания, без изрично позоваване на давност от длъжницата, но кредитърът е представил по делото счетоводна справка, от която е видно, че вземанията не са отписани след получаването на преписа от исковата молба.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставеният правен въпрос обуславя решението по делото и има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По повдигнатия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. При действието на стария ГПК иск за несъществуване на претендирано вземане е допустим само когато претендиращият кредитор разполага с изпълнителен титул (изпълнителен лист или пряко изпълнително основание и затова може да осъществи принудително изпълнение) или с други средства за извънпроцесуална принуда (напр. да спре занапред доставката на стоки или услуги). Без наличието на една от тези две предпоставки отрицателният иск беше недопустим (поради отсъствие на правен интерес), а ответникът никога не дължи разноски по недопустим иск. Новият ГПК защитава в по-голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. При действието на стария ГПК не беше необходимо да се изискват служебно доказателства за наличието на интерес от предявения установителен иск (когато той не е очевиден), тъй като искът ставаше допустим, ако ответникът го оспори или е оспорвал претенциите на ищеца с извънпроцесуалното си поведение. При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.
Титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Ако този иск е основателен, ответникът дължи разноски, защото е оспорил иска с твърдения, че давностният срок е по-дълъг или теченето му е спирано и/или прекъсвано.
Различните правила и начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора нямат значение в отношенията между страните, те могат да имат значение само като доказателства за негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане (доброволно плащане от длъжника или негови наследници ще е надлежно и след позоваването на давността, както и след влизането в сила на решение, с което искът за вземането е отхвърлен като погасен по давност).
Извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Не е без значение и обстоятелството, че кредиторът има установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, още повече ако по силата на задължителни за него правила той е длъжен, и прилага адекватна процедура в подобна ситуация.
Разгледана по същество частната жалба е основателна.
Правилно въззивният съд е приел, че предявеният иск е за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност, както и че ответникът е поканил ищцата да го заплати с предупреждение, че при неплащане ще бъдат предприети съдебни действия за неговото събиране. Също правилно съдът е приел, че ответникът е признал иска с отговора на исковата молба. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че длъжникът е дал повод за предявяването на иска с поканата до длъжницата да плати и предупреждението, че при неплащане ще бъдат предприети съдебни действия за неговото събиране. Тези действия нито са неправомерни, нито изправят длъжника пред необходимостта да се защити чрез иск. При подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от отговорността на недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от предявяването на последващи извънсъдебни претенции (от кредитора или негови универсални и частни правоприемници), след като длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 31287/30.11.2017 на Софийския градски съд по ч.гр.д. № 14638/2017.
ОТМЕНЯ определение № 31287/30.11.2017 на Софийския градски съд по ч.гр.д. № 14638/2017 в частта в която е уважена молбата за изменяване на решението от 15.06.2017 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 19891/2017 в частта за разноските.
ОТХВЪРЛЯ молбата на М. С. Ч. за изменяване на решението от 15.06.2017 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 19891/2017 в частта за разноските.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.