1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 95
София, 06.03. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 3397/ 2019 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Д. Х. П. чрез процесуалния пълномощник адв. Л. К. от АК П. е обжалвал въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 133 от 17.04.2019г. по гр.д.№ 107/2019г.
Ответниците Т. С. М. и М. М. М., малолетен, действащ чрез своята майка и законна представителка Т. С. М. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице основанията на чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване. В отговора са изложени доводи, че посочената като противоречива на настоящото въззивно решение съдебна практика на ВКС се отнася до различна хипотеза и не е приложима за разглеждания случай, в който сделката на частните праводатели на ответниците не е недействителна. Според ответниците за характера на владението като добросъвестно са приложими разясненията в ППВС 6/1974г., което въззивният съд е цитирал и съобразил.
Касационната жалба е подадена в срок , отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не попада в изключенията на чл. 280 ал.3 ГПК с оглед предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил решението на Пещерския районен съд № 834 от 27.11.2018г. по гр.дело № 1235/2017г., с което е отхвърлен иска на Д. Х. П. против Т. С. М. лично и като законен представител на малолетното си дете М. М. М. за признаване на правото на собственост на ищеца на поземлен имот с идентификатор ….. по КК и КР на [населено място], с площ от 363 кв.м., и за осъждане на ответниците да отстъпят и предадат на ищците владението на имота.
Въззивният съд е приел, че праводателите на ответниците са установили фактическа власт върху имота на валидно правно основание, което не е прогласено за нищожно с влязъл в сила съдебен акт. Мотивите за този извод са, че договорът за продажба на чужд недвижим имот е действителен – той обвързва страните, които са го сключили, но не поражда вещно-прехвърлителен ефект по отношение на собствеността върху продадената вещ в полза на купувача. Този договор би могъл да бъде основание за добросъвестно владение ако купувачите не са знаели, че праводателят им не е собственик на имота, като добросъвестността се предполага до доказване на противното и следва да е налице към момента на сключване на сделката с несобственик. По настоящото дело не е доказано знание на праводателите на ответниците, че купуват от несобственик, с оглед на което съдът е приел в обжалваното решение, че презумпцията по чл. 70 ал. 2 ЗС не е оборена. Праводателите на ответниците са установили добросъвестно владение върху процесния имот от момента на сключване на сделката с продавача – несобственик на 10.08.2011 г. и това владение е било смутено за първи път на 13.10.2017 г. с предявяване на настоящия иск с правно основание чл. 108 от ЗС, когато кратката петгодишна давност вече е изтекла.
По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:
Правните въпроси, които касаторът поставя в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 са следните:
1. Разнородно или еднородно е владението в хипотеза на присъединявне на придобивна давност по смисъла на чл.82 ЗС в полза на добросъвестен владелец, когато неговият праводател е владелец по договор, който е относително недействителен т.е. не е породил вещнотранслативен ефект в полза на купувача спрямо действителния собственик на имота , който действителен собственик търси защита на правото си на собственост срещу закупилото вещта лице от несобственик.
2.При разнородност на владението кой срок за придобиване на имота по давност се прилага – десетгодишния или кратката давност по л.79 ал.2 ЗС.
Въпросите не са обуславящи за делото, защото не са изведени от решаващите мотиви в обжалваното решение.
Акцентът в първия въпрос е върху възможността да се признае добросъвестно владение въз основа на относително недействителен договор. Извод за относителна недействителност на разпоредителните сделки , сключени от първоначалния собственик след като вече е бил продал имота на ищеца Д. Х. П., както и от последващите преобретатели, не е направен от въззивния съд. Съдът е приел , че договорите за продажба, сключени с несобственик са валидни и това разбиране се основава на задължителната практика на ВКС – ППВС 6/1974г. т.9 , решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр. д. № 929/2012 г., на ВКС I г. о. и др. според която правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС за установяване на добросъвестно владение върху един имот е прехвърлителна сделка с вещноправни последици, сключена с несобственик, когато приобретателят по тази сделка не е знаел, че прехвърлителят не е собственик на имота. А щом като всеки един от последващите приобретатели след закупуването на имота от ищеца Д. Х. П. е договарял с несобственик, без да знае това, то няма основание да се приеме, че е налице разнородно владение. Всеки от предходните на ответниците владелци е бил добросъвестен и затова съдът е приел, че петгодишната давност по чл. 79 ал.2 ЗС е изтекла към датата на предявяването на иска. Цитираната от касатора съдебна практика в подкрепа на довода за наличие на основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е приложима за настоящия случай – в нея съдът е разгледал въпроса за вида на владението на купувач, по отношение на който е прогласена относителна недействителност на разпореждането на основание чл. 76 ЗН по искане на сънаследниците на неговия праводател. В случая както се посочи е извършено разпореждане с чужда вещ, което не е нито нищожно, нито относително недействително.
Вторият правен въпрос също се основава на невъзприета в обжалваното решение в съответствие със съдебната практика на ВКС теза, че ответниците са присъединили обикновено към добросъвестно владение, поради което и този въпрос като неотносим за делото не може да служи като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК във връзка с разясненията на ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК.
По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
При този изход на делото, на основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответницата Т. С. М. следва да се присъдят поисканите с отговора по чл.287 ГПК разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20.08.2019г. в размер на 800 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 133 от 17.04.2019г. по гр.д.№ 107/2019г.
Осъжда Д. Х. П. да заплати на Т. С. М. сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: