ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 951
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1848 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат И. като процесуален представител на М. А. П. от гр.София срещу въззивното решение на СГС от 09.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 1570/2008г.
Ответникът по касационната жалба “В. и синове” ООД София не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 03.ХІІ.2007г. по гр.д. № 16499/2007г. в обжалваната му част и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от П. срещу “В. и синове” ООД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.3 от КТ. Въззивният съд е приел, че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание “уволнение” за нарушението, изразяващо се в неявяване на работа в течение на два и певече последователни работни дни, считано от 26.ІV.2007г., е законно. Тя е признала, че не се е явила на работа в течение на два последователни дни, считано от 26.ІV.2007г., тъй като поискала от управителката на дружеството да й бъде разрешен платен годишен отпуск. Тъй като по силата на чл.173 ал.1 от КТ ползването на отпуск се предхожда от писмено разрешение на работодателя, в тежест на ищцата е било да установи, че отпуск й е бил разрешен или че отсъствието й е било правомерно. Това нарушение е тежко и само по себе си обуславя наложеното дисциплинарно наказание. По отношение на второто вменено нарушение – причиняване на липса на стоково-парични ценности за 7390.67лв., въззивният съд е приел, че в заповедта не е налице конкретизация на липсите.
В касационна жалба-уточнение, депозирана след дадено на ищцата указание за представяне на изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване се твърди, че в решението на първоинстанционния съд “ясно и точно е посочено, че “Доказването на правомерността на уволнението с оглед разпределението на доказателствената тежест в производството по трудов спор се възлага на работодателя” и се сочи решение № 432/20.ІV.2000г. на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 1358/1999г. Изложени са съображения, че на работодателя-ответник е дадена достатъчна възможност да се защити, че ищцата е била пусната в платен отпуск устно от 19.ІV.2007г., от когато тя не е била на работа, което, ако е нужно, ще докаже със свидетели и със заповеди, с които е разрешен отпуск за минали години, за необоснованост на изводите за наличие на признание за неявяване на работа и за дадено обяснение във връзка с него.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В разглеждания случай с решението на състав на ВКС по гр.д. № 1358/1999г., с което е прието, че изводът на въззивния съд за произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск е незаконосъобразен, тъй като е неправилно разбирането, че нарушенията на императивните норми по КТ /чл.193 ал.1 чл.194 ал.1, чл.195 ал.1, чл.333 ал.1 ал.3 и ал.4/, ако не бъдат изрично посочени в исковата молба, не следва да се разглеждат от съда, което не е съобразено с въпроса за доказателствената тежест в производството по трудовия спор, която е възложена на работодателя, не се установява твърдението за наличие на противоречива практика по единствения релевиран от касаторката като основание за допускане на касационно обжалване процесуалноправен въпрос относно разпределението на доказателствената тежест. Разпределението на доказателствената тежест и в производството по оспорване на законността на уволнение се основава на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./. По силата на тази разпоредба всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. С оглед този принцип при оспорване на законността на уволнението в тежест на работодателя е да докаже, че обективираните в уволнителния акт факти, индивидуализиращи дисциплинарното нарушение, действително са се осъществили, т.е. в случая – че ищцата не се е явила на работа в течение поне на два последователни работни дни. Не е в негова тежест, обаче, установяването, че неявяването на работа е било правомерно. Това е така, тъй като на такова обстоятелство не той, а ищцата основава исканията си, поради което нейна е и тежестта да го установи. Следователно, като е разрешил въпросът по този начин, въззивният съд е приложил точно процесуалния закон, което е и в пълно съответствие с трайната съдебна практика, в това число и в посоченото решение. Ето защо не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІV – Д отделение, № 442 от 09.ХІІ.2008г. по гр.д. № 1570/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: