5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 951
София, 31.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 57 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 1741 от 15 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 1669 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г. в частта му, с която е отменено решение № 383 от 20 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 5162 по описа на Софийския градски съд за 2010 г. за отхвърляне на иска на Г. Б. С. от [населено място] против П. на Р. Б. за заплащане на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди над присъдения размер от 5 хиляди лева до 12 хиляди лева и за отхвърляне на иска за имуществени вреди от 1000 лева и вместо него прокуратурата е осъдена да заплати на С. обезщетение за неимуществени вреди още от 7 хиляди лева и обезщетение за имуществени вреди от 1000 лева, ведно със законната лихва върху двете суми от 11 февруари 2009 г.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото обезщетението е силно и неоснователно завишено и не съответства като еквивалент на претърпените вреди; съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между посочените в решението обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко от тях по отношение размера на обезщетението; не е съобразено, че по отношение на ищеца не е прилагана най-тежката мярка за неотклонение а само парична гаранция и не са му били налагани друго ограничителни мерки по НПК; след като не е обсъдил всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението, то размерът му е определен в нарушение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; съдът неправилно е приел, че заплатеният адвокатски хонорар е имуществена вреда – въпросът на кого трябва да се възложат разноските се решава от съда с присъдата или с отделно определение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС за определяне на неимуществените вреди след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – ППВС № 4/68 г., т. 11; в противоречие с ТР № 3/04, ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането; в противоречие с ТР № 1 от 4 януари 2001 г., т. 19, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; материалноправния въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е решаван противоречиво от съдилищата – при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в друго производство да се присъжда като имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Представят се две решения на ВКС и влязло в сила решение на въззивен съд.
Ответникът Г. Б. С. [населено място] не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за тежко умишлено престъпление, но ищецът бил признат за невинен и оправдан с влязла в сила присъда; наказателното производство причинило на ищеца значителни по степен душевни страдания и неудобства, довели до промяна в личното му поведение, което произвело негативно отношение на хората към него; за петте години наказателно производство ищецът не е могъл да се развива професионално, засегнат бил семейният му живот; претърпените вреди могат да се обезщетят с 12 хиляди лева; не е установено влошаване на здравословното състояние на ищеца; ищецът е ползвал адвокатска защита по наказателното дело – адвокатската помощ е била нужна като резултат от незаконното обвинение и така адвокатският хонорар е имуществена вреда.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
От касатора се поставят два правни въпроса, посочени от него като процесуалноправен и материалноправен, които по същината си се свеждат до тълкуване на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на съответния размер на обезщетението. По поставения проблем съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението и защо съдът приема този размер. Ето защо не може да се приеме твърдението на прокуратурата за дадено от въззивния съд разрешение в нарушение на задължителната съдебна практика, а с уеднаквяването на съдебната практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК съществуващи досега противоречия по поставения проблем са преодолени. Не се сочи наличие на различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентичен случай, доколкото изобщо подобна идентичност може да има, предвид разликата в обективните и субективните елементи, влияещи на степента на засягане и последиците от нея върху нематериалните блага, притежавани от увреденото лице. Представените решения на състави на ВКС по отменения ГПК и влязлото в сила решение на въззивен съд също не обосновават подобно противоречие, тъй като съдилищата са взели предвид установените по конкретните спорове обстоятелства и последиците от тях за ищеца.
П. поддържа още, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, но това твърдение (извън обстоятелството, че не се сочи кои точно вреди попадат според касатора в тази категория) не представлява по същината си общото основание за допускане на касационно обжалване – поставен правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, а е основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче може да бъде предмет на разглеждане от касационния съд едва в производството по чл. 290 и сл. ГПК след допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Същото заключение следва да се направи и по отношение на следващото твърдение на касатора – противоречие с ТР № 1 от 4 януари 2001 г., т. 19, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Освен това по същината си твърдението не може да се сподели, тъй като изрично въззивният съд е посочил защо приема, че претърпените вреди са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване.
На последно място се поставя въпроса допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в друго производство да се присъжда като имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Следва да се отбележи, че касаторът е посочил съдебна практика, без да представи копия от нея и е явно от номерата на посочените дела, че не става въпрос за задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 290 и сл. ГПК. Както приема ВКС в т. 3 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива практика. По поставения правен въпрос е налице и задължителна съдебна практика – така например в решение № 781 по гр.д. № 511/10, ІV г.о., ВКС, предвид вече постановената задължителна съдебна практика, посочена надлежно, заключава, че липсата на процесуална възможност да се упражни претенция за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените от него в хода на наказателното преследване разходи, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение по чл. 4 ЗОДОВ. Тъй като даденото разрешение е в синхрон със задължителната съдебна практика следва да се приеме, че и по този въпрос не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1741 от 15 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 1669 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: