ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 952
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1862 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на Прокуратурата на РБ /ПРБ/ чрез С.Христова – прокурор при ОП Пловдив и на адвокат С. като процесуален представител на Н. Г. И. от гр.Пловдив срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 18.ІІІ.2009г. по в.гр.д. № 3326/2008г.
Страните не са дали отговори по чл.287 от ГПК.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският окръжен съд по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил /неправилно вписал “оставил в сила”/ решението на Пловдивския РС от 15.Х.2008г. по гр.д. № 1103/2008г., с което ПРБ и О. следствена служба Пловдив са осъдени солидарно да заплатят на Н. И. 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес и претеснение, изживени от ищеца вследствие на воденото срещу него сл.д. № 679/2004г. по описа на О. Пловдив за престъпление по чл.283а ал.1 вр. с чл.282 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 от НК, което е прекратено на основание чл.237 ал.1 т.2 от НПК /отм./ поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва от 15.V.2006г. до окончателното изплащане, и с което е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер 8000лв.
Въззивният съд е приел, че е доказано понасянето от ищеца на неимуществени вреди, изразяващи се в стрес и претеснение от воденото срещу него наказателно производство, прекратено на основание чл.237 ал.1 т.2 от НПК /отм./. При определяне размера на вредите съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът е взел предвид, че досъдебното производство е приключило в разумен срок, че взетата мярка за неотклонение е най-леката – подписка, че притесненията и стресът не са превишавали по интензитет обичайното психоемоционално състояние на човек при подвеждането му под наказателна отговорност, че наказателното производство не е получило някаква особена гласност в общественото пространство, поради което е приел, че обезщетение в присъдения размер е достатъчно да репарира вредите.
В изложението на ПРБ по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за размера на обезщетението в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в две решения на състави на ВКС № 692/12.V.2008г. по гр.д. № 2394/2007г. и № 1017/15.ХІІ.2005г. по гр.д. № 524/2004г., що се отнася до връзката между дължимото обезщетение за незаконно обвинение, тежестта на престъплението, в което е било обвинението, и вида и размера на неимуществените вреди. Размерът на присъденото обезщетение е завишен. Той следва да бъде определен в зависимост от тежестта на незаконното обвинение, което следва да е в пряка причинна връзка с интензитета на преживения емоционален дискомфорт и конкретното неблагоприятно психо-емоционално състоянние. Обезщетението се дължи за всички преки и непосредствени вреди. Съдът се произнесъл и по съществен материалноправен въпрос – осъждането на правозащитен орган по чл.2 т.2 от ЗОДОВ при липса на законово основание за това, който е от значение за точното прилагане на закона. Основанията по чл.2 не може да бъдат тълкувани и прилагани разширително или да се търси и прилага аналогия.
В изложението на Н. И. се сочи, че съдът се произнесъл по съществен материалноправен въпрос – присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 995/25.VІІІ.2006г. на ВКС. Присъденото обезщетение не отговаря на действително претърпените вреди с оглед обвинението за тежко умишлено престъпление, прекратено поради липса на престъпление. Мотивите на съда за това как да бъде определен размерът на обезщетението и как да бъдат доказвани неимуществените вреди са в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека, в частност по делото Г.Й. срещу България, във връзка с което местните съдилища приемат, че условията в ареста са нечовешки и унизителни, но отхвърлят иска с аргумента, че Й. не доказал дали, как и колко е страдал.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай посоченият от касаторите материалноправен въпрос е съществен за резултата по делото, но той е решен в съответствие със закона и не е налице твърдяното му противоречиво разрешаване от съдилищата. Приложението на въздигнатия в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по тежест за всеки отделен казус, а това обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Следователно е невъзможно да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай, поради което допускането на касационно обжалване по този въпрос е безпредметно, тъй като не би довело до уеднаквяване на съдебната практика. С оглед на това и че в случая въззивният съд се е съобразил с трайната практика на съдилищата при определянето на размера на дължимото обезщетение, преценявайки тежестта на повдигнатото обвинение и на мярката за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, степента на обществения му отзвук и отражението на същото върху психоемоционалното състояние на ищеца, не е налице твърдяното противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса по приложението на чл.52 от ЗЗД. Следва да се отбележи, че соченото от касатора-ищец решение по делото Й. срещу България е неотносимо към разглеждания случай, при който искът не е отхвърлен, а е частично уважен.
Не е налице и твърдяното от ПРБ основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Приетото от въззивния съд, че ответникът отговаря на основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие на предявеното му обвинение, наказателното производство за което е прекратено поради недоказването му на основание чл.237 ал.1 т.2 от НПК /отм./, е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.7 от ТР № 3/22.ІV.2004г. по тълк.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК, за необходимостта за изоставянето на която касаторът не е изложил никакви аргументи.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети граждански състав, № 465 от 18.ІІІ.2009г. по гр.д. № 3326/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: